— Казах, че имам идея. Хрумна ми в самолета. Мислил съм го и преди, но ми изглеждаше прекалено откачено. Сега май вече не ми изглежда така. Искаш ли да я чуеш?
— Да, разбира се. Какво имаме да губим? Освен цяла шибана страна.
— Добре. Трябва да се доберем до Сюлейман. Ако не успеем, живи ще ни изяде. Виж ни само. На нищо не приличаме. Трябва да задействаме нещо. Прав ли съм?
— Очевидно. Каква е идеята?
— Нещо, което Хани ми каза, преди да тръгна. Съвсем накрая, преди да ме изхвърли. Говори за онова мюсюлманско нещо, наречено такия. Лъжата, която изричаш, за да получиш каквото искаш. И си мислех, да предположим, че просто излъжем. Да предположим, че накараме Сюлейман да си помисли, че вече сме го направили — че вече сме в палатката. Ние знаем, че сме се провалили, но той не знае. Той знае само, че спим под леглото му и чакаме подходящия момент. Ще лъжем в основни линии. Ще се преструваме, че сме го гепили за топките. И после ще се възползваме от страха му. Изглежда ли ти разумно?
— Може би — рече Хофман. — Ако знаех за какво говориш.
— Говоря за заблуда. Единственият начин, по който можем да проникнем в мрежата на Сюлейман, е чрез такия. Опитвахме и не стигнахме доникъде. Можем да продължим да опитваме. Можем да бесим хора на всяка салафитска джамия по света и да чакаме някой някъде да захапе стръвта. И може и да стане накрая. Но вече нямаме време. Затова, щом нямаме време да вербуваме истински агент, нека се престорим, че вече сме го вербували — и да го пуснем като виртуален агент. Няма да е истинско проникване в Ал Кайда, а виртуално проникване. Но каква е разликата, а? Щом нямаме карти, да се престорим, че имаме. Да блъфираме — да го накараме да си мисли, че сме вътре, че движим агент. По дяволите, ако решим, можем дори да се преструваме, че сме вербували Сюлейман. Можем да се преструваме каквото си поискаме. Ако сме достатъчно нагли, ще се получи.
Хофман поклати глава. Отново се усмихваше. Потъмнялото му чело беше просветнало.
— Знаеш ли, ще трябва да си променя мнението за теб. Представа нямах, че си толкова непочтен. Това те слага в съвсем нова категория в книгата на Еди.
— Отчаян съм — рече Ферис. — Ти също.
— Това е факт. Как предлагаш да започнем шашармата? Ако предположим, че се заинтересувам.
— Ето какво ми хрумна в самолета. Четях една книга за британска операция за заблуда на противника по времето на Втората световна война, когато трябвало на всяка цена да попречат на германците. И реших, че можем и ние да започнем същата игра.
— Добре, господин Умнико. Коя е книгата?
— „Мъжът, който изобщо не съществуваше“.
Хофман затвори очи и остави мисълта да потъне. Видя го веднага — мъртвото тяло, фалшивото съобщение, пластовете лъжи. Отиде до лавицата с книги и извади един оръфан екземпляр от книгата, която Ферис току-що беше споменал.
— Операция „Минсмийт“. Така я бяха нарекли британците, нали? Сигурно остарявам и оглупявам, затова не се сетих сам.
— Само остаряваш — отвърна Ферис.
— Знаеш ли какво? Харесваш ми, Ферис. Голяма работа си. Наистина.
— Благодаря.
— За да го направим, както трябва, ще трябва да те включим в нова верига. Вече съм накарал разни хора да правят доста необичайни неща. Опитах се да те накарам да се присъединиш и ти, след като те раниха в Ирак, но ти ме отсвири. Все още можем да те включим, ако наистина си навит. Но не бързай още да вдигаш ръка. Не става дума за простотиите от вида „за водене на тайни операции“, които се учат във Фермата. Сигурен ли си, че го искаш?
Ферис не помисли, преди да отговори. Никога не го правим, когато взимаме решения, които променят живота ни.
— Трябва да стигнем до Сюлейман. Това може да свърши работа.
— Такия — рече Хофман, наслаждаваше се на предложението на Ферис. Сложи една от огромните си длани върху ръката на младия мъж. — Ти го каза много отдавна, Роджър. Това трябва да стане. Не можем да загубим. Ако не можем да пробием мрежата на Сюлейман, ще умрат още много хора. — Той отпусна хватката си и каза на Ферис, че секретарката му щяла да му се обади след няколко дни да уреди нова среща. Трябвало да направи някои размествания, да сложи нови жици, преди да може да включи Ферис в новата верига.
12.
Вашингтон
Първата нощ във Вашингтон Ферис спа на хотел. Долнопробен и малък, близо до Дюпон Съркъл. Напомни му за местата, където беше живял, преди да започне да работи за ЦРУ. Имаше нужда да е сам, далече от всички познати. Не искаше да вижда Гретхен, преди да е решил какво точно иска да й каже. Тя умееше да отхвърля плановете му или просто да не им обръща внимание. Този път той искаше да има ясен курс. Обади й се в шест и половина на следващата сутрин: знаеше, че ще я хване след душа, точно преди да се гримира.