— Здрасти, Гретхен.
— Роджър? — Беше изненадана, но щастлива.
— Върнах се у дома.
— Не, не си. Със сигурност не си у дома. Аз съм си у дома. Ти си някъде другаде. Къде си?
— На хотел.
— Какво правиш на хотел, за бога?
— Ще ти обясня. Можем ли да се видим за вечеря?
— Не ставай смешен, скъпи. Прибери се у дома, в твоя апартамент и при твоята жена. Трябва да ходя на работа днес, но ще си бъда у дома в седем. Имаш ключ. Искам да кажа, разбира се, че имаш ключ. Това е твоят апартамент. Така че идвай. И си почини. Ще имаш нужда от сили довечера.
Ферис искаше да я предупреди, че не е от този род визити, но тя бързаше да се приготвя за работа и затвори, като му каза, че го обича и толкова се радва, че си е дошъл. Сериозно говореше. Нямаше начин да улесни нещата. Просто трябваше да й каже и да се махне.
Апартаментът им се намираше в стерилно бяла сграда в Калорама, точно до Кънектикът авеню. Отиваше на стила на Гретхен. Богати хора живееха наоколо, хора с наследствени пари и връзки в обществото. Гретхен беше като тяхна дъщеря. Запозна се със съседите, посещаваше ги, когато бяха болни, носеше им малки подаръчета от командировките си. Беше обзавела апартамента разточително: докато живееха заедно, вечно го мъкнеше по търгове и антикварни магазини, за да добави още нещо към лукса. Когато канеха съседите на коктейл, мъжете винаги сякаш знаеха с какво си изкарва хляба Ферис, без да са го попитали.
Гретхен беше самообразоваща се аристократка. Именно това се харесваше на по-възрастните съседи, че това умно младо създание се старае да се присъедини към техния свят. Баща й беше продавал застраховки в Индиана и също беше добър, стабилен гражданин, но никога не беше мечтал, че дъщеря му ще стане член на Сългрейв Клъб. Гретхен имаше по-голям брат, който беше останал в Индиана и работеше като регионален търговски директор на „Джон Диър“35. Това не беше за нея. Тя беше препасала ракетния колан на осемнайсет, беше полетяла към Колумбийския и си беше създала нов живот. Ферис можеше да се възхити на акта й на себесътворение, но вече не му харесваше да е наблизо.
Поздрави портиера, който изглеждаше изненадан, че го вижда. Качи се с асансьора и притеснено отвори вратата. Във вестибюла имаше ново писалище, натруфена френска щуротия с извити крака, която трудно би могла да бъде използвана за писане. Апартаментът беше чист и подреден; следите от другия живот, който беше живяла, докато него го бе нямало, бяха заличени. Отиде в спалнята. На нощните шкафчета от двете страни на леглото имаше снимки в сребърни рамки. Разгледа собствения си портрет, правен, преди да се оженят: изглеждаше шик и още смътно приличаше на журналист. Нямаше прах по рамката. Беше я лъснала — или я беше извадила от някоя кутия?
Това, което забеляза, докато обикаляше из апартамента, беше, че артефактите от неговия истински живот са изчезнали. В хладилника нямаше бира; абонаментът му за „Спортс Илюстрейтид“ явно беше прекратен; дрехите, които беше оставил, бяха махнати от гардероба, за да има повече място за нейните. Може би щеше да е по-лесно, отколкото очакваше. Вече го нямаше.
Гретхен се обади малко преди шест и половина, за да каже, че ще се забави в службата, но ще си е у дома в седем и половина, и после още веднъж, точно в седем и половина, за да каже, че тъкмо тръгва. Най-накрая се прибра пет минути преди девет. Отвори вратата със замах и каза: „Здравей, скъпи, прибрах се“, така, сякаш никога не е заминавал. Съжаляваше, че закъсняла, но нищо не можела да направи. Министърът на правосъдието имал спешен проект за довършване и нямало как да избяга. Опитала, но се оказало невъзможно. Не беше извинение, а по-скоро изтъкване на по-висше призвание.
Ферис я огледа. Изглеждаше същата като преди, с изключение на едно: лъскавата черна коса ограждаше лицето й в стила на италианска филмова звезда. Огромният бюст, първото нещо, което повечето хора забелязваха у нея, мъже или жени, и което тя използваше, за да заплашва или прелъстява в зависимост от моментната необходимост. Стилният костюм с копринената блуза, разтворена достатъчно, за да се види част от цепката между гърдите.