— Минсмийт Парк? — попита Ферис.
Хофман грейна.
— Готино име, как мислиш? Блечли Парк плюс всичко това. Щях да го нарека Такия Парк, но се притесних, че никой няма да може да го произнесе. — Махна към огромното помещение и заетите служители. Изглеждаше доволен от себе си, въпреки всичките лоши новини. — Този офис не съществува. Ако кажеш на някого, че си бил тук, ще се закълна, че лъжеш, и после ще те уволня. Да сме наясно.
— Добре. Но какво представлява Минсмийт Парк, като така и така вече съм дошъл?
— До вчера му викахме Близкоизточна оперативно консултативна група. БИОКГ. Звучи неясно и бюрократично. Казано накратко, ръководим черните операции на отдела оттук. Сериозните секретни операции.
— Каква е дългата версия, ако нямаш нищо против да кажеш на човек, който извършва несериозни операции?
— Не се прави на кретен, Роджър. Под „сериозни“ имам предвид странични. Антитерористичните операции, които ръководим от това помещение, са, нека ги наречем, „неофициални“. Те могат да бъдат отречени, защото президентът не е уведомен за тях по никакъв официален, черно на бяло, начин. И щом официално не знае, как би могъл президентът да каже на Конгреса? Минсмийт Парк е това, което ЦРУ трябваше да бъде, ако не беше толкова преебано. Това е секретна разузнавателна организация. Като такава може да поема рискове; нарушава закона; пренебрегва бюрократичните изисквания; казва на хората, на които не им е ясно, да си гледат работата. И е невидима, скрита под Зеления паркинг. Ние сме като перон 9S в онези тъпи филми за Хари Потър. Просто тухлена стена, докато не улучиш невидимата кодирана ключалка и не видиш какво в действителност се крие вътре. И тогава, пуф, се озоваваш в друг свят, където магьосниците още имат магии. Е, какво ще кажеш? Хайде! Признай си! Впечатлен си.
— Значи тук си бил, когато не можах да те открия?
— Да-ммм — Целият грееше.
Ферис огледа помещението. Приличаше на оперативния щаб в Балад, но беше по-шикарно. На задната стена имаше огромни екрани с непогрешимите премигващи образи на „пред порното“. Но истинският екшън беше отдолу, където се трудеха оперативните работници. Не приличаха на нито една колекция от агенти на ЦРУ, която беше виждал. Бяха млади, на по двайсет, най-много на по трийсет. Носеха джинси, тениски и тесни поли. В помещението нямаше нито една вратовръзка. И стените на кабините приличаха на пародия на студентско общежитие — със снимки на най-различни брадати противници, карти, на които беше отбелязано местоположението на известни действащи агенти, паяжини от „мастилен анализ“, свързващи членове от подземната мрежа. Анализаторите се бяха навели над бюрата си като преследвачи на подводници, залепнали за сонарите, опитвайки се да открият невидимите убийци и да ги накарат да се появят на повърхността.
— Изградил си собствено ЦРУ — каза Ферис.
Хофман кимна.
— Да. Тези хора може и да не съществуват, официално казано, но си скъсват невидимите гъзове от работа. И ще ти кажа защо. Защото знаят, че са последната ни надежда. Знаят, че някой ден бомбата, която избухва в Милано или Франкфурт, или Ню Йорк, ще е атомна. И ако не я открият, ще отнеме живота на милиони хора. Затова работят всеки час, всеки ден, за да намерят бомбата и да убият хората, които искат да я поставят. Затова ги обичам — всеки един от тези претоварени и нестандартни хора. Може да не изглеждат като убийци, но са такива.
Ферис огледа редичките кабинки. Поне в половината имаше жени. Изглеждаха напрегнати, личеше си; дъвчеха дъвките си, потропваха с пръсти; много от тях биха си запалили цигара, ако още беше разрешено. Някои имаха вид на корави и опитни жени, бяха попрекалили с грима — човек можеше да си ги представи как раздават карти за блекджек във Вегас. Други изглеждаха измамно сладки, но в очите им светеше студеният твърд поглед на пепелянка.
— Хей, Гуен. — Хофман се обърна към една брюнетка около трийсетте, която седеше на най-близкото бюро. — Кажи му върху какво работиш.
Тя го изгледа изпитателно. Хофман кимна.
— Следя една клетка в Сирия. Снощи са били в Дамаск. Днес са в Дайр ал Зор, на път към иракската граница. Но нещо ми подсказва, че няма да успеят да пресекат границата при Хусбая. Имаме нинджи наблизо. Нещо ми подсказва, че щом успея да ги засека, са мъртви.