Мустафа отвърна поглед, искаше някак си да избегне мрежата, която се затягаше около него.
— Ами ако откажа? — попита той. Гласът му потрепери.
— Майка ти ще бъде разочарована. Тя се гордее с теб. Ти си божията благословия за нея. Така че знам, че няма да откажеш.
Думите бяха мили, но погледът в очите на Хани не беше. Мустафа виждаше, че няма къде да избяга. Вдигна картончето, втренчи се в адреса за десетина секунди, после затвори очи.
— Върни ми го, ако си готов — рече Хани.
Мустафа го погледна и му върна картончето.
— Браво. — Хани му се усмихна окуражително. — Както се разбрахме, ще се срещнем на Ханделщрасе 114 утре в четири. Трябва да почукаш на вратата на стая 507 и да попиташ дали Абдул Азис е там. В отговор ще те попитам дали си Мохсен и ти ще кажеш „да“. Това са ни кодовите имена. Аз ще съм Абдул Азис, а ти — Мохсен. Ако не можеш да дойдеш утре следобед, иди на същия адрес в десет на следващата сутрин. Използвай същите имена. Разбра ли ме?
Мустафа кимна.
— Ако опиташ да ни изиграеш, ще те намерим. Ако опиташ да се свържеш с приятелите си, ще разберем. Наблюдаваме те денонощно. Ако направиш някоя глупост, ще навредиш на себе си и на тези, които обичаш. Не бъди глупав. Разбра ли ме?
Младият мъж кимна пак.
— Повтори имената, часовете и адреса.
— Абдул Азис и Мохсен. Четири утре следобед или ако не мога да дойда — в десет на другия ден. Ханделщрасе, стая 507.
Шефът на йорданското разузнаване хвана Мустафа за ръката и го придърпа към себе си. Мустафа покорно го целуна по двете бузи.
— Бог да те пази — рече Хани.
— Слава на бога — отвърна младежът, толкова тихо, че едва се чу.
Същата вечер на една тиха маса в почти празния ресторант близо до Курфюрстендам, Ферис зададе на Хани един въпрос. Част от него не искаше да каже и една думичка и само се наслаждаваше на последните тонове, които маестрото беше изсвирил в тишината, след като музиката беше престанала. Но трябваше да попита.
— Твоят човек ще ни помогне ли с Милано? — Това беше единственото, за което ги беше грижа администраторите в Щатите.
— Искрено се надявам, ако не за този Милано, поне за следващия или за по-следващия. Това е дълга война. Ще има много атаки. В ръцете си сега имаме ново парче от нишката. Ще я проследим. И когато видим накъде води, вероятно ще разберем всички атентати. Не мислиш ли?
Ферис кимна. Това не беше истински отговор или най-малкото задръстеняците у дома нямаше да го разберат. Щяха да питат защо Ферис е бил целия път до Берлин с йорданеца, щом като не е разбрал нищо. И въпросът щеше да е основателен.
— Защо изобщо ме покани с теб? — престраши се Ферис. — Бях само багаж.
— Защото те харесвам, Роджър. Ти си по-умен от хората, които Ед Хофман обикновено праща в Аман. Искам да видиш как действаме, за да не повтаряш грешките на другите. Не искам да си арогантен. Това е американската болест, нали? Не искам да умреш от нея.
Хани беше обвит в прозрачен син дим от цигарата си. Ферис го погледна. Нещата се обръщаха. Месец преди бомбата в Милано беше имало друга в Ротердам. В Европа вече редовно използваха коли бомби. Атаките трябваше да направят членовете на мрежата по-лесни за залавяне, а вместо това те бяха станали по-неуловими. Врагът беше сменил бойния си ред. Имаше нов хъс в планирането на операциите — ръката на нов човек. Ферис беше сигурен, че Хани го вижда — това беше заплахата, нали? Това ги беше довело в Берлин този ден.
— Кого преследваш? — тихо попита Ферис.
Хани се усмихна през ластарите дим.
— Не мога да ти кажа, драги.
— Сюлейман — така каза иракският агент.
Почти глътна думата, сякаш тя щеше да го убие, ако някой я чуе.
Сюлейман. Това беше името на терора.
2.
Аман
Аман изглеждаше настръхнал и разтревожен, но пък на повечето места беше нервно напоследък. Америка беше разровила гнездо на стършели в Ирак и те бръмчаха във всеки пазар и джамия в арабския свят — и скоро щяха да бъдат във всеки търговски център на Запада. Анализаторите в Лангли наричаха това разпространение на иракския тероризъм „кървене“. В самолета на Кралските йордански линии, обратно от Берлин, Ферис чу двама добре облечени араби на седалките пред него в първа класа да обсъждат осведомено бомбата в Милано. Колата бомба била същата като тази в Ротердам; не, била по-голяма и имало цилиндри с пропан в колата, за да е по-голяма експлозията. Било дело на Ал Кайда; не, били шиитите, които се правели на Ал Кайда; не, била нова група, по-страшна от всички останали. Не бяха сигурни в нищо друго, освен че за всичко е виновна Америка.