Дори стюардесата изглеждаше наплашена. Беше с червена пола, прилепнала по задника, вталено червено сако и червена кръгла шапчица, която не можеш да видиш другаде, освен на някоя стюардеса. Това беше умилителното в Кралските Йордански авиолинии: подобно на самата Йордания, те бяха останали в друго измерение. Но не откликна, когато Ферис се опита да я заговори, и направи лека гримаса встрани, докато му сервираше яденето: „Вие сте виновни, вие, американците“.
Ферис усещаше враждебните погледи, когато минаваше през паспортната проверка в Аман. Полетът от Тел Авив пристигна по същото време и йорданците се мръщеха на всеки, който изглеждаше като израелец или американец. Евреите. Кръстоносците. За арабите те бяха равнозначни. Ферис искаше да отиде на работа, да направи нещо полезно, което може да попречи на всичките тези сърдити хора да предизвикат още по-голям хаос. Беше късно следобед и повечето служители в посолството щяха още да са на работа. Можеше да се обади на Хофман, да прегледа съобщенията, да отговори на питанията, да си помисли какво ще отговори, когато хората го попитат какво прави той, Роджър Ферис, за да спре атентаторите с коли, преди да са пристигнали в Пеория9 и Петалума10.
Магистралата от летището до Аман беше оградена с билбордове, които можеха да те доведат до заблуждението, че светът още е в подем: реклами на конкуриращи се мобилни оператори, на крайбрежни имоти в Дубай, на „Ситибанк“ и хотел „Фор Сизънс“ и на цялото изобилие от услуги, които световният пазар беше опънал покрай безводните възвишения на Арабската пустиня. Чак когато видиш гигантските плакати на младия крал — изглеждаше малко комично в арабската традиционна носия, която никога не би облякъл в действителност, или как прегръща покойния си баща на снимки, които се бяха превърнали в национални амулети, уж че старецът все още е жив — чак тогава осъзнаваш колко притеснени са всички. Това все още беше земята на тайни и лъжи, където оцеляването беше единствената истинска цел на политиките.
Ферис харесваше Аман точно затова. Тебеширените бели сгради придаваха на града облик на манастир, онази зашеметяваща безводна чистота на пустинята, която през има-няма едно хилядолетие докарва хората до такава лудост, че създават религии. Дори по пладне, насред лятото, Аман беше като ободряваща сауна, за разлика от спаружващата парна баня, която Ферис си спомняше от Йемен или безжалостната пещ на Балад11. И беше запазил много от причудливите традиции на арабския свят; дори тук, по пътя за летището, малки момчета стояха до импровизирани сергии, продаваха плодове и зеленчуци и разнасяха ароматно горчиво арабско кафе в малки чашки. Овце се мотаеха по магистралата, подкарвани от овчари с развяващи се наметала, сякаш бяха излезли от машина на времето. Колкото и да се опитваше да изглежда като Запада, Йордания още си беше Изтокът. Из пазарите имаше търговци на подправки, врачки и дилъри на оръжие — цял потаен живот, който беше включен в различен контакт от този на „Макдоналдс“.
Охолният живот може и да не беше най-доброто отмъщение, но беше единственото възможно в момента за палестинците, които сега бяха мнозинството от населението. Връщаха се от Доха и Рияд с малки състояния, с които строяха огромни къщи в Аман, за да се забавляват, да въртят бизнес сделки и да се фукат с жените си, докарани в западен стил. Козметичната индустрия се беше превърнала във водеща индустрия в новия Аман: нито една жена не се появяваше, преди да й оправят носа или гърдите. Беше като в Лос Анджелис, само океанът липсваше. Аман имаше дори списание, което се казваше „Ливинг Уел“12, с обяви, които учеха младите арабки откъде да си купуват бикини, предлагаше им дивидита със „Сексът и градът“ и ретро мебелировка. Наскорошните бежанци от Ирак бяха добавили собствения си парлив вкус към смесицата — покачваха цените на имотите и осигуряваха работа на хиляди главорези, които да ги пазят от други главорези.
Младият крал явно разбираше, че алчността е йорданска национална спойка. По време на неговото царуване народът се беше видоизменил от дребната едновремешна корупция до барокова, стил ала Либия, корупция — дори някои от армейските генерали си имаха собствени рекетьори. Главните резиденти бяха толкова добре известни, че самоличността им беше публична тайна, мълвата обикаляше целия град, но нищо не излизаше в печата. Лицемерието беше в майчиното мляко тук.