И Йордания си имаше исляма, тайното вдъхновение и мъчение на всяка арабска държава. Това беше най-голямата грижа на службата в Аман, плюс дундуркането на младия крал. Йорданците бяха сунити и управляваната от държавата мрежа от джамии беше закостеняла като Англиканската църква. Голямата джамия на розови и бели райета „Хосейни“ в стария град беше почти празна в петък. Религиозните хора ходеха в малките джамии в бедняшките квартали и бежанските лагери извън града — или в Зарка, големия индустриален град, северно от Аман, който беше основен сборен пункт на всички нелегални движения. Понякога изглеждаше така, сякаш фундаменталистките шейхове са единствените хора, които говорят истината в това общество: те осмиваха корупцията и падението на новия елит, изразяваха на глас гнева, който изпитваше всеки, когато видеше да минава мерцедес или беемве, но не можеше да възроптае открито. Младият крал можеше да оказва гостоприемството си на титаните на Световния икономически форум по лъскавите хотели на Мъртво море, но в задните улички на Зарка се продаваха килими с лика на Осама бин Ладен и се слушаха касети със запис на неговата декларация за обявяване война на Америка.
В един доклад до Хофман, който беше изпратил няколко седмици след пристигането си, Ферис го беше нарекъл Тръбопровода. Имаше джихадска мрежа, която минаваше през Зарка, вкарваше и изкарваше хора от Ирак, пускаше ги в лимфните възли на арабския свят и после в световната кръвоносна система. Ферис търсеше мрежа, която имаше име — името, с което се беше сдобил на такава висока цена в Ирак и което се мъчеше да открие, откакто беше пристигнал в Аман преди два месеца. Знаеше къде се намира конспиративната квартира в Аман, където беше вербуван неговият иракски агент; знаеше имената на няколко души, които пътуваха между Зарка и Рамади. Тези късчета информация за малко да му струват живота, но бяха отправна точка.
От първия си ден в Аман, Ферис беше използвал тези няколко факта като длето, с което може да пробие скала. Беше сложил конспиративната квартира в Аман под постоянно наблюдение. Агенцията за национална сигурност подслушваше всички телефони и компютърни връзки на всеки, който някога се беше приближавал до квартирата. Разузнавателни спътници следяха колите, които напускаха вилата. Ферис не беше казал на Хани кой е обектът му, но подозираше, че всъщност няма нужда. В Берлин се беше уверил, че двамата преследват един и същи човек.
Американското посолство приличаше на кичозна крепост. Намираше се в квартал Абдун, встрани от центъра на града, и имаше бяла мраморна фасада, която се отваряше по средата към вътрешен двор с формата на полумесец, покрит с розови като сьомга камъни. Радваше окото, но достъпът беше забранен. Отпред имаше паркирани йордански бронетранспортьори, пълни с войници с извити носове от йорданските специални служби. Приличаше на посолство под обсада, което си беше горе-долу така. Колата на посолството закара Ферис до вътрешния двор и той се качи до последния етаж и тайните помещения на службата на ЦРУ. Повечето хора още си бяха по бюрата. Вероятно искаха да го впечатлят, но за Ферис това означаваше, че нямат да правят нищо по-хубаво от това да киснат в посолството.
Затвори вратата на кабинета си и се обади на Хофман по защитения от подслушване телефон. Беше изпратил доклада си от Берлин, но не беше имал възможност да се чуе лично с шефа на отдела си. През последните няколко години беше научил, че е грешка да смяташ, че знаеш какво иска Хофман. Подобно на самото ЦРУ, и той беше на много отделения. Ти можеше да си в едно подразделение и да си мислиш, че цялата картина ти е ясна, и после изведнъж да откриеш, че това, което в действителност вълнува Хофман, е в друго отделение, за което може да знаеш, а може и да не знаеш. Ферис се беше научил да се обажда на наблюдаващия го офицер, когато искаше да се свърже с шефа си. Хората от Близкоизточния отдел явно често имаха проблем да го откриват — макар че не беше ясно дали са неуслужливи нарочно, или наистина не знаят. Наблюдаващият офицер го свърза.
— Чаках — рече Хофман. — Къде беше, по дяволите?
— В един самолет. После в една кола. Но вече съм тук. — Ферис очакваше, че ще трябва да обобщи устно операцията в Берлин, но резкият тон на Хофман говореше, че това очевидно не се налага.