— Кога искаш да дойда? — Садики изглеждаше по-скоро учуден, отколкото притеснен. От друга страна, строителните планове винаги имаха непредвидени забавяния.
— В сряда. Вдругиден — отвърна Ферис. — Главният инженер може само тогава. Съжалявам, но трябва да те помоля да го направиш. Не иска да говори с никой друг.
— Чакай, моля те. — Садики задържа разговора, докато обсъди нещата вероятно с някой от началниците си. Отне му няколко минути. Ферис се разтревожи, че отговорът може да е „не“. Двамата с Азхар имаха резервен план, но той не беше толкова добър.
Ферис чу изпукване и Садики се обади отново.
— Разбрахме ли се?
— Вие ли ще платите? — попита Садики.
— Всички разходи. Билет бизнес клася. И ще ускорим плащанията, щом проблемът се реши. Много съжалявам.
— Добре тогава. Ще дойда в сряда, двайсет и първи декември, ако е рекъл господ.
Ферис му обясни подробно къде ще е срещата, в една сграда в стария ислямски квартал. Каза, че самолетният билет ще бъде доставен в офиса на Садики рано сутринта на другия ден. Садики го успокои да не се притеснява, разбирал ситуацията. Йорданецът винаги беше толкова отстъпчив… Може би това трябваше да разтревожи Ферис, но не би.
Късно същия следобед Ферис се качи на един военен американски хеликоптер и отиде до голямата въздушна база в Инджирлик, на 400 километра югоизточно от Анкара, която беше послужила като една от отправните точки за американските въздушни операции срещу Ирак преди войната. В разнебитения военен терминал го чакаше агент от Управлението, Ферис го познаваше отнякъде, може би от кафенето на Централата. Оплешивяващ приведен мъж, към четирийсет и пет годишен. Представи се като член на службата на ЦРУ в Анкара. Близкоизточният отдел го беше помолил да помогне с организацията и транспорта. Той заведе Ферис до платформата, където бяха оставили чантата му, и после до чакащото хъмви, което ги откара на километър разстояние до една дървена барака без никакво обозначение.
В бараката, с крака върху раницата си и оръфан брой на списание „Пийпъл“ в ръце, седеше Джим, армейският офицер, с когото Ферис се беше срещнал в Рим. Носеше слънчевите очила на челото си дори и във вечерния мрак и беше облечен в работна риза с навити ръкави в студа по средата на декември. Изглеждаше по-як и стегнат, отколкото в Рим, сякаш беше прекарал повечето време оттогава във фитнеса.
— Здравей, страннико — рече Ферис. — Какво знаеш?
— Почти нищо, сър. Освен че вашите хора са доста странни.
— Това е факт — рече Ферис. — Ние сме Централното странно управление.
Агентът от Анкара се почувства неловко и каза:
— Ще ви оставя сами, момчета. Хъмвито е отпред. Казаха, че щяло да ви трябва. Ще дойда утре сутринта в 6:00, за да ви заведа до столовата. Ако ви няма, ще трябва да я намерите сами. Спират да сервират в седем и половина. — Извини се и остави двамата по-млади мъже в полуосветения импровизиран офис. Ферис остави сака си и потърси нещо за пиене в малкия хладилник в дъното.
— Донесе ли бум-бум? — попита, когато пресуши кока-колата.
— Определено. — Джим кимна към големия куфар на колелца в ъгъла. — Имам достатъчно пластичен експлозив да гърмим от тук до Тел Авив.
— А намери ли кола?
— „Фолксваген Голф“. Същата, която са използвали при един от атентатите в Истанбул. Едно от момчетата ми я паркира до офицерските общежития, както ти искаше.
— Идеално. Значи сме готови за купон.
Джим се почеса по главата. Личеше си, че има нещо, което го притеснява.
— Наистина ли ще използваме тези лайна, сър?
— Да — отвърна Ферис. — Абсолютно.
— Супер — рече Джим. — Но как по-точно? Защото това е доста експлозив. Повярвайте ми.
Ферис му обясни плана за действие, за да не се стресне съвсем. Извади от куфарчето си подробните оперативни инструкции, които бяха подготвили с Азхар, и ги сложи на масата. Разясни на военния си помощник всяка стъпка от плана. Мина повече от час, докато обобщи всички взаимно свързани части.
— И никой няма да пострада? — попита Джим, когато Ферис приключи. Имаше много нагледна представа какви щети може да причини взрив с подобна сила.