— Не и ако го направим както трябва — отвърна Ферис. — Само ще изглежда, че има пострадали, и то много.
Ферис си погледна часовника. Минаваше десет.
— Имаме шест часа.
— Да спуснем предпазителя и да презаредим — отвърна Джим.
Ферис си помисли, че никога не е работил с военен, който в даден момент да не каже: „Да спуснем предпазителя и да презаредим“. Казваха го, преди да почнат да пият по клубовете, преди да гледат мач по телевизията; може би го казваха и на жените си, преди да правят секс.
— Ти спускаш предпазителя, аз презареждам — отвърна Ферис. — Става ли?
Ферис събра оборудването си — фенер, карти, уреди, с които да обезопаси периметъра, докато работят. Извади очила за нощно виждане от един джоб на чантата си. Джим внимателно забута куфара на колела към вратата на бараката. Беше преметнал още една чанта през рамо — в нея имаше фитили, таймери и свързочна техника. Внимателно натовариха всичко на хъмвито. Ферис седна зад кормилото и огледа картата, за да се увери, че координатите са верни.
— Офицерските общежития са на десет минути оттук. Ще караме без фарове, но районът трябва вече да е чист.
Ферис нагласи очилата за нощно виждане и нощният въздух се изпълни с ярка изкуствена светлина. Запали ръбатото возило и подкара надолу по лошия чакълест път. Направи няколко завоя — следваше картата, и наближи пропускателен пост с двама американски войници. Това беше единственият вход към двора, горе-долу с размерите на футболно игрище, ограден с бодлива тел. Тук бяха офицерските ергенски общежития на Инджирлик, мястото, където бяха настанени повечето пилоти. Беше достатъчно близо до периметъра на базата, така че хората, които живееха в съседните градчета и села, щяха да видят, ако се случеше нещо лошо, но достатъчно далече, за да могат да огледат както трябва.
Ферис се насочи към зигзагообразната линия от бетонни бариери, които пазеха входа. Присветна три пъти с фаровете и един от войниците присветна два пъти. Когато стигнаха до пропускателния пункт, Ферис се наведе през прозореца и каза паролата. И двамата постови му козируваха и единият натисна копчето, за да отвори портала.
Ферис подкара към една триетажна дървена сграда. На паркинга имаше хъмвита и няколко цивилни коли, както всяка нормална вечер. Пердетата не бяха дръпнати, но повечето лампи светеха. При толкова светлина нямаше да имат нужда от очилата за нощно виждане.
— Готово — рече Ферис. — Последният народ се е изнесъл преди два часа.
— Защо тогава проклетите светлини светят, сър? — попита Джим. Явно предпочиташе да работи в пълен мрак.
— За да си мислят хората, че американците са още тук — отвърна Ферис.
— О, добре. Разбрано.
— Къде е колата?
— Отзад — отвърна Джим. — До боклукчийските кофи.
Подкараха бавно към другия край на сградата. Там, дълбоко в сенките, се мъдреше червен голф с турска регистрация.
— Да почваме — каза Ферис и постави електронно наблюдение, което щеше да ги предупреди, ако нещо в двора се раздвижи. После свалиха нещата от хъмвито и ги пренесоха до фолксвагена.
— Правил ли си някога кола бомба? — попита Ферис.
— Не, сър. Но винаги има пръв път.
Джим бавно разопакова пластичния експлозив от куфара на колелца и започна внимателно да го подава на Ферис, който го нареди в багажника на колата. Когато покриха цялото дъно, Джим спря и попита:
— Колко още?
— Всичкият.
— Това ще разруши цялата проклета сграда.
— Ако го направим както трябва.
Ферис видя тревожния блясък в очите на военния.
— Сигурни ли сте, че няма да има никой от нашите по време на експлозията?
— Повечето момчета са в отпуска, но турците няма откъде да го знаят. Останалите са преместени временно в близката казарма. Такъв е планът. И ти трябва да вярваш на плана.
— Това ни казаха и за Ирак.
Ферис се усмихна.
— Просто го направи. Сигурен ли си, че свързваш правилния експлозив с правилната жица?
— О, да. Когато турските спецслужби тръгнат да разследват, адресът ще е само един — Ал Кайда. Експлозивът е същият, който използваха при бомбените атентати в Истанбул през 2004 година.
— Чиста работа — отвърна Ферис.
Продължиха в пълна тишина. Когато всички експлозиви бяха преместени в багажника, Джим се залови да свързва жиците, детонатора и таймера, а Ферис отиде до главния вход. Вратата беше оставена отворена. Той слезе в мазето при елтаблото на сградата и инсталира таймер, който щеше да поддържа осветлението през следващите седемдесет и два часа по обичайната схема: щеше да включва лампите, когато предполагаемите обитатели на сградата по принцип трябваше да са будни, и да ги изключва, когато би трябвало да спят.