Ферис получи имейл от Гретхен. Отначало се разтревожи, като видя от кого е, но съобщението беше в известен смисъл окуражаващо. Заглавието беше: „Да го духаш“. Самото съобщение беше текст от материал, излязъл в сутрешната клюкарска колона на „Уошингтън Поуст“, в който се казваше, че развеждащата се адвокатка от Министерство на правосъдието била видяна през ваканционния сезон в обятията на висш съветник от Белия дом, който бил един от най-привлекателните ергени в града. Ферис можеше само да се усмихне доволно: Гретхен беше природна стихия. Щом се окажеше обградена, тя сменяше посоката и избираше друг. Това беше дарбата й, тя не усложняваше живота си със самоанализи. Решаваше какво иска и после излизаше и си го намираше. Сега свободното бъдеще се простираше и пред Ферис. Прибираше се в Аман, за да бъде с жената, която обичаше. Имаше само една пречка: в центъра на връзката му с Алис Мелвил имаше лъжа.
27.
Аман
Хани Салаам привика Ферис в деня, в който той се върна от Анкара. По телефона каза само, че било спешно и че било свързано с Инджирлик. Медийната шумотевица около бомбата все още набираше скорост и Ферис се тревожеше, че Хани може да направи нещо, с което да разкъса мрежата, която той толкова старателно се опитваше да изплете.
Когато пристигна в централата на СОР, забеляза, че ръководството е сложило във фоайето нов портрет на краля. За разлика от стария, който показваше как Негово Величество разпуска по къси ръкави заедно с жена си и децата си, толкова безгрижни, все едно бяха на някой морски курорт, новият изобразяваше как монархът в униформа на специалните служби се мръщи, загледан в далечината, където се спотайва врагът. Това беше символ на времето, помисли си Ферис. Край на приказките за обновление и реформа; сега арабските лидери бяха натикани в бутилката със скорпиони.
Хани изглеждаше елегантен, както винаги, глух към битките около себе си. Носеше синя риза, отворена на врата, с масивни златни копчета на ръкавите. Сивият му костюм му лепваше така, както може да лепва само шит по поръчка костюм: крачолите стигаха точно до върховете на обувките, сакото беше леко вталено. Носеше на ревера си малка коледна захарна пръчка, дали от уважение към американския си гост, или заради шепата служители християни, Ферис не знаеше.
— Весела Коледа — каза Хани, хвана ръката на Ферис и я задържа за миг, докато разсъждаваше по въпроса. — Ако приемем, че си християнин. Не си спомням някога да съм те питал, но американците сте толкова религиозни напоследък. По-зле и от Саудитска Арабия. Все пак Коледата е за всички, нали така? Тук, в Йордания, дори и мюсюлманите имат елха.
— Не съм вярващ — отвърна Ферис. — Обичам да пея химните, но спрях да ходя на църква преди години, когато престанах да вярвам. Чувствах се като лицемер, като мюсюлманин, който пие. Но ти благодаря, че попита.
— А как е госпожа Ферис? — Хани никога досега не беше питал за Гретхен. Въпросът не можеше да е случаен.
— Развеждаме се. Документите трябва да са готови до няколко седмици.
— Да, чух нещо такова. Надявам се, че всичко е наред.
— Наред е, Хани. Всичко е наред.
Йорданецът се перчеше — искаше да покаже на Ферис, че знае за личния му живот. Вероятно беше чул и за разследването на ГИ, но предпочете да не повдига въпроса.
На Ферис не му се говореха празни приказки. Беше уморен от трескавата дейност в Турция и последният му разговор с Хофман още го тревожеше.
— По телефона каза, че имаш нещо важно, Хани. Целият съм слух.
— Да, скъпи мой, тъкмо дотам бях стигнал. Мисля, че можем да ви помогнем за този ужасен атентат в Инджирлик. Моите най-искрени съжаления, между другото. — Дръпна една снимка от папката на бюрото си и я сложи пред Ферис.
Снимката беше на Омар Садики. Беше облечен в делови костюм, с добре поддържаната си брада и бдителните си набожни очи. Явно беше увеличена снимка от паспорт.
Ферис се загледа в нея, като се мъчеше да не помръдне и мускулче на лицето му. Беше се страхувал от този момент — когато Хани щеше да започне да души около Садики. Хофман беше посъветвал Ферис да отрича каквито й да било връзки с архитекта.