— Така ли? Кои? — Тялото на Ферис реагира, сякаш някой беше натиснал копче.
— Групата, която ти не харесваш. Ихуан ихсан. Архитектът, за когото ти говорих, мина вчера да ни даде чека. Каза, че е последният им подарък. А днес дойде да ни посети човек от Мухабарат. Каза, че съжалява, но не бивало да имаме повече контакти с Братството. Каза, че повече нямало да се занимават с това. Имало нови правила за мюсюлманските групи. Жалко. Парите ни трябваха.
— Говори ли с Мухабарат?
— Разбира се, глупчо. Това е Йордания. Всички говорят с Мухабарат.
Ферис усети странно облекчение. Искаше му се йорданците да не притискат чак толкова явно приятелите на Садики, но се радваше, че Алис повече няма да контактува с тях. Иначе ставаше прекалено голямо мазало. Хората можеха да стигнат до погрешни заключения, ако знаеха, че Алис познава Садики; и че познава и него. Можеха да направят връзката.
— Може би е за добро — рече той. — Тези мюсюлмански групи могат да са опасни.
— Не и тези момчета. Те бяха мили. Садики дори ми даде идеи за проекти.
Ферис поде предпазливо:
— Той е опасен. СОР нямаше да дойде да те види, ако не беше. Повярвай ми. Ще си намериш други спонсори. Има много риба в морето.
Тя се дръпна от топлината на гърдите му и седна изправена на дивана.
— Какво не ми казваш, Роджър? Не лъжи. Да не ме мислиш за глупава? Всеки път, когато се спомене това име, се изнервяш.
— Не ме питай. Има въпроси, на които не мога да ти отговоря. Знаеш го. Забрави, че изобщо съм те питал за Садики. Забрави всичко.
— Кажи ми, Роджър. Ако ме обичаш, ще ми кажеш.
На Ферис му се замая главата. Искаше да се преметне през ръба на всичките си лъжи и да потърси избавление в изповедта. Но знаеше, че не може, и отново се скри в измамата, която щеше да я предпази.
— Съжалявам. Има неща, за които не можем да говорим. Опасно е.
— Какво искаш да кажеш? Как може истината да е опасна? Лъжите са опасни.
Ферис я прегърна. Тя се дръпна, но той опита втори път и тя остави ръката му на рамото си. Той я прегърна нежно, докато тялото й не се отпусна и тя се отказа да задава въпроси или поне изгуби надежда, че ще получи отговори.
— Стой далеч от тази война, Алис. Моля те. Вече е унищожила прекалено много хора. Нищо добро няма да излезе от нея, освен ако не свърши.
Тя отиде до банята и когато се върна, беше по-мълчалива и по-предпазлива. Нещо се беше променило. Ферис го разбра, но не можеше да направи нищо по въпроса. По-късно отвориха подаръците си. Алис му беше купила прекрасна арабска роба, извезана със злато и достойна за принц, и червен тюрбан като на някогашните османски паши. И Ферис й беше купил дрехи — красива рокля на „Ферагамо“, която беше открил в един бутик във „Фор Сизънс“. Но големият подарък остави за последно. Беше малка кутийка и вътре имаше диамантен годежен пръстен.
Когато отвори кутийката и видя какво има в нея, Алис се разплака. Излезе за малко от стаята да се съвземе. Когато се върна, го целуна и му каза, че го обича. После сложи пръстена в кутийката и му го върна.
— Не мога да го приема сега, Роджър. Не и докато не разбера кой си.
28.
Берлин
Повикаха го да се върне в Централата на втория ден на Коледа. Беше прекарал празника с Алис, дълги моменти на мълчание, изречения, които започваха, без да свършат. Какво казва един мъж на една жена, която е отхвърлила предложението му за женитба? Какво казва една жена на един мъж, когато знае, че той я лъже? Как мъжът може да я убеди, че ако отговори на въпросите й, всичко ще стане много по-зле? „Заради добротата не мога да бъда добър“, беше написал Бертолт Брехт. Заради истината Ферис не можеше да говори. Алис се опита да е празнична, докато печеше пуйката, която беше успяла да открие по пазарищата на града; носеше червената си коледна шапка, докато Ферис не я накара да я свали. И тогава Хофман се обади на мобилния, нещо, което не беше правил никога, и каза на Ферис да се прибере колкото е възможно по-бързо. Ферис си тръгна с облекчение. Искаше му се да вярва, че Алис е в по-голяма безопасност, когато него го няма.
Във Вашингтон имаше голям сняг. Колите се плъзгаха по Джордж Вашингтон Паркуей и дори входът на централата на ЦРУ беше заледен. Ферис остави взетата под наем кола на Северния паркинг (който администраторите в Управлението по своя жизнерадостен цветно кодиран начин бяха прекръстили на Зеления паркинг) и си проби път до високотехнологичната миша дупка на Хофман. Сега имаше свой собствен биометричен пропуск, който го пускаше през скритите врати и го спускаше с несъществуващите асансьори до Минсмийт Парк. Шефът беше по-невротичен от обикновено; лицето му беше червено и Ферис първо си помисли, че е прекалил с пиенето по коледните празници, но всъщност беше напомпан от нещо друго.