И тогава от далечния ъгъл на залата един безжизнен глас пропя: «Няма надежда, няма надежда, мъртвите не се връщат, мъртвите не се връщат, няма никакво възкресение. Не се надявай, защото няма никаква надежда.»
Макар очите ни да се извърнаха веднага към мястото, откъдето вероятно идваше гласът, ние не видяхме нищо и трябва да призная, че по гърба ми заиграха студени тръпки и късите косми в основата на главата ми настръхнаха, както става с космите по шията на хрътката, когато нейните очи видят в нощта зловещите неща, скрити от погледа на човека.
Бързо тръгнах към скръбния глас, но той секна, преди да стигна стената. Изведнъж се чу друг глас, остър и пронизителен:
— Глупци, глупци! — пищеше той. — Вие мислите да победите вечните закони на живота и смъртта? Надявате се да отнемете от мистериозната Ису, богинята на смъртта, онова, което е нейно? Не нейният мощен пратеник, старинната Исс, ви носи на своето оловно лоно по ваша молба към долината Дор.
Мислили ли сте вие, глупци, че Ису ще изпусне своето? Мислите да се отървете от мястото, откъдето през всичките неизброими векове само една-единствена душа е избягала?
Върнете се по пътя си, при милостивите уста на децата от Дървото на живота или при блъскащите зъби на големите бели маймуни; защото там е бързият край на страданията. Но настоявате ли във вашата безразсъдна цел да вървите из лабиринтите на Златните скали в планините на Отц, край стените на непристъпните крепости на Свещените терни, ще ви настигне смъртта в нейната най-страшна форма — една толкова ужасна смърт, че дори самите Свещени терни, които са замислили живота и смъртта, извръщат очите си от адския й вид и закриват ушите си от отвратителните писъци на жертвите й. Върнете се, о, глупци, по пътя, по който сте дошли!
И после ужасният смях избухна от другата част на залата.
— Крайно зловещо — казах аз, обръщайки се към Таркас.
— Какво ще правим? — попита той. — Не можем да се борим с въздуха? По-скоро бих се върнал и да се изправя пред враговете, в чиято плът мога да забия острието на своя меч и да зная, че продавам скъпо трупа си, преди да падна в онази вечна забрава, която очевидно е най-справедливата и най-желаната вечност за смъртния човек, имащ право да се надява.
— Ако ние не можем да се борим с въздуха, както казваш, Тарс Таркас, то и въдухът не може да се бори с нас. Аз, който през живота си съм стоял пред хиляди бойци със закалени мечове и съм ги побеждавал, не ще бъда върнат от вятъра, нито пък ти, Таркас!
— Но невидимите гласове може да идват от невиждани създания, които въртят невидими мечове — отговори зеленият воин.
— Глупости, Тарс Таркас — извиках аз, — тези гласове идат от същества толкова реални, колкото мен и теб. В техните жили тече истинска кръв, която може да се пролее толкова лесно, колкото и нашата. Фактът, че те остават невидими за нас, според мен е най-доброто доказателство, че те са смъртни, и то не твърде сърцати смъртни. Мислиш ли, Тарс Таркас, че Джон Картър ще избяга при първия писък на един страхлив враг, който не смее да излезе на открито и да се изправи пред един добър меч?
Аз говорех високо, за да няма съмнение, че нашите врагове са ни чули, тъй като вече се уморявах от това изнервящо бездействие. Освен това си мислех, че цялата работа е един опит да ни уплашат, за да се върнем назад в долината на смъртта, от която бяхме избягали, и да бъдем унищожени от дивите същества.
Известно време настъпи тишина, после внезапно слаб, дебнещ шум отзад ме накара да се обърна рязко и да видя един голям многокрак бант, пълзящ на криволици срещу мен.
Бантът е буйно, хищно животно, което скита край ниските хълмове на Марс, заобикалящи мъртвите морета. Подобно на повечето марсиански животни, то е почти голо, само с една щръкнала грива около дебелата шия. Неговото дълго гъвкаво тяло се подпира на десет мощни крака, грамадните му челюсти са снабдени с множество редици дълги, игловидни зъби, устата му е високо зад малките уши, а грамадните му изпъкнали очи завършват последната черта на ужасния му вид.
Пълзейки към мен, то пляскаше с мощната си опашка и когато видя, че е открито, нададе див рев, който често смразява жертвата му във временна парализа точно в момента, когато прави своя скок.
Бантът изхвърли голямото си тяло към мен, по гласът му не съдържаше никакви парализиращи нотки и то срещна студената стомана вместо нежното месо, което неговите жестоки челюсти се бяха приготвили да налапат.
Миг по-късно аз изтеглих меча си от неподвижното сърце на този голям барзумийски лъв и обръщайки се към Таркас, с изненада видях, че и той стои срещу подобно чудовище. Едва се бе справил с него, когато съзрях още един обитател на марсианските пустини да скача през залата. В продължение на близо час едно след друго върху нас се хвърляха отвратителни чудовища, сякаш изскачаха от въздуха. Тарс Таркас бе доволен — сега имаше нещо видимо, което той можеше да унищожава, а аз от своя страна мога да кажа, че случилото се бе по-добро от зловещите гласове.