Той веднага изтегли дългия си меч и така, еднакво въоръжени, ние влязохме в един от най-трудните боеве, които съм водил. Човекът бе майстор на меча и с голям опит, докато аз не го бях похващал до тази сутрин в продължение на десет дълги години.
Не ми отне много време, за да си възвърна предишната ловкост, тъй като след няколко минути човекът бе започнал да разбира, че е срещнал най-после достоен противник.
Лицето му побеля от ярост, когато видя моята неуязвимост, а от десетината малки рани по лицето и тялото му потече кръв.
— Кой си ти, бели човече? — съскаше той. — От цвета ти е явно, че не си барзумианец. Не си и от нашите.
— А ако съм от храма на Ису? — се опитах да подхвърля.
— Съдбата да ме пази! — извика той изпод кръвта, която вече обливаше почти цялото му лице.
Аз не знаех как да продължа моя намек, но реших да запазя идеята си за в бъдеще, ако обстоятелствата наложат. Отговорът му показваше, че според него аз мога да бъда от храма на Ису и следователно има такъв храм и в него има хора, приличащи на мен и на него, или че се страхува от обитателите на храма. Възможно е да почита техните личности и власт така високо, че трепери при мисълта за някакво оскърбление, които би нанесъл на някои от тях.
Но моята работа сега с него бе друга, а не да говоря. Трябваше да вкарам меча си между ребрата му и това успях да направя тъкмо навреме в следващите няколко минути.
Окованите затворници наблюдаваха боя в напрегнато мълчание. Никакъв звук не се чуваше в стаята освен стоманения звън на нашите сблъскващи се мечове, мекото стъпване на голите ни крака и малкото думи, които изсъсквахме през стиснати зъби по време на смъртния двубой.
Когато тялото на моя противник се строполи безжизнено на пода, чух предупредителен вик.
— Обърни се! Обърни се! — викаше една от жените затворници.
Срещу мен бе застанал втори човек от същата раса. Тарс Таркас не се виждаше никъде, а тайната врата, през която бях влязъл, се оказа затворена. Имах нужда от неговата помощ. Бях се борил часове наред, бях преминал през безброй изпитания и приключения, бях изтощен от глад и безсъние и за първи път се усъмних в моята способност да се справя с противника си. Не се надявах да спечеля още един продължителен двубой и едничкото ми спасение бе бързата атака. Но неприятелят ми очевидно имаше друг план. Ловък с меча и физически силен, той ту отстъпваше, ту рязко нападаше, а аз се усещах все по-слаб и по-слаб. Тогава предприе хитрия си ход. Принуди ме да отстъпя до тялото на мъртвия, устреми се към мен, при което аз паднах назад, препъвайки се в трупа.
Но ударът на главата ми в твърдия под проясни съзнанието ми, болката ме свести дотолкова, че бях готов да го разкъсам, когато дясната ми ръка усети парче студен метал. Нямаше нужда да гледам, защото разбрах, че това е револверът на мъртвия, който сега бе на мое разположение. Човекът, чиято хитрост ме бе съборила, отново се хвърли върху мен с меч, насочен право в сърцето ми, и от устата му проехтя жестокият и подигравателен смях, който вече бях чул в залата на мистерията. Но куршумът от револвера прекъсна този смях.
Тялото му ме затисна и изглежда, че дръжката на меча ме е ударила, защото загубих съзнание.
Глава IV
Тувия
Върнах се в съзнание от шума на някаква борба. Чух зад стената, до която лежах, трополенето на стъпки, ръмженето на диви зверове, дрънкането на оръжие и тежкото дишане.
Изправяйки се на крака, хвърлих бърз поглед в стаята, където бях срещнал такъв горещ прием. Затворниците и животните, оковани във веригите си, ме гледаха с различни изражения — на любопитство, мрачна ярост, изненада и надежда.
Последното бе изписано по хубавото и интелигентно лице на млада червена марсианка, чийто предупредителен вик бе спасил живота ми. Тя бе съвършеният представител на онази забележително красива раса, чийто външен вид е идентичен с богоподобните раси на земните хора, с изключение на слабия червеникавомеден оттенък. Тъй като не носеше никакво украшение, не можах да разбера нейното положение в живота. Сега тя бе или пленница, или робиня.
Измина време, преди звуковете от другата страна на преградата да накарат моите бавно възвръщащи се способности да схванат техния възможен произход. После внезапно разбрах, че са причинени от отчаяната борба на Тарс Таркас със зверове или хора.