С цялата си тежест аз блъснах секретната врата, но бе все едно да се опитвам да съборя самите скали. Затърсих трескаво секрета на въртящата се част и тъкмо се готвех да вдигна меча си срещу стената, когато младата жена извика:
— Пази своя меч, о, мощни воино, защото той ще ти трябва още. Не го хаби в безчувствения метал, който се поддава много по-лесно на леко допиране с пръсти на онзи, който знае секрета му!
— Ти знаеш ли?
— Освободи ме и аз ще ти отворя входа за другата ужасна стая. Ключовете за моите окови са в първия мъртвец. Но защо искаш отново да се върнеш при свирепия бант или при който и да е било друг звяр, пуснат в онзи страшен капан?
— Защото моят приятел е в опасност!
Върху овалния пръстен, който намерих в трупа на пазача, имаше много ключове, но момичето избра едно малко игловидно ключе, което пъхна в почти невидима дупка в стената. Вратата се завъртя и мястото от пода, на което стоях, ме отнесе в залата, където Таркас се биеше.
Той бе изправен срещу половин дузина дебнещи грамадни чудовища. Техните потънали в кръв глави и рамене показваха причината за предпазливостта им, като също свидетелстваха за бойното изкуство на зеления воин, чиято кожа носеше същите неми и красноречиви белези за свирепостта на нападенията. Острите нокти бяха раздрали гърдите му, ръцете и краката. Той беше толкова изтощен от загубата на кръв и от напрежението, че без опората на земята едва ли би могъл да стоп прав. Но с упорството и неукротимия кураж на хората от своя род той устояваше на напора на жестоките си врагове. В този момент Таркас беше олицетворение на древната поговорка на племето му: «Остави на един тарк главата и едната му ръка, той все още ще може да победи.»
Мрачна усмивка премина по устните му при моя окървавен вид. Готов да се хвърля в боя, аз усетих една нежна ръка върху рамото ми. За моя изненада видях, че младата жена ме е последвала.
— Чакай — прошепна тя, — остави ги на мен.
Съвсем близо до бантите, с нисък, но повелителен тон тя изрече някаква марсианска дума. Големите животни се свиха до краката й подобно на кученца, очакващи заслужено наказание. Тя им заговори тихо, така че не долавях думите й. После тръгна с шестте чудовища, които я следваха кротко. Едно по едно ги отпрати в съседната стая и когато последното излезе пред смаяните ни очи, тя ни се усмихна и ни остави сами. За момент никой не заговори. После Таркас се обади:
— Аз те чух да се биеш оттатък стената, Джон Картър, но не се страхувах за тебе, докато не чух револверния изстрел. Зная, че в целия Барзум няма човек, който да устои на меча ти, но изстрелът уби последната ми надежда. Ти нямаше огнестрелно оръжие. Разкажи ми!
Разправих му накратко и след това ние потърсихме тайната врата, срещуположна на онази, през която току-що момичето бе извело дивите животни. При всичките усилия да задвижим секретната ключалка вратата не се поддаваше. Разочарованието ни бе голямо, защото се надявахме на излаз към външния свят. Фактът, че затворниците вътре бяха здраво оковани, ни караше да вярваме, че сигурно има някакъв изход от това ужасно място.
Много пъти се връщахме от едната врата към другата, от непреодолимата златна ограда в единия край на залата към нейния двойник в другия. Бяхме загубили почти всякаква надежда, когато една от вратите тихо се отвори и отново видяхме младата жена.
— Кои сте вие? — попита тя. — Каква е вашата мисия, та имате дързостта да се опитвате да избягате от долината Дор и от смъртта, която сте избрали?
— Аз не съм избирал никаква смърт, девойко — отговорих й. — Не съм от Барзум и не съм предприемал още доброволното поклонение по реката Исс. Моят приятел е Джедай на всички тарки и макар да не е изразил желание да се върне в живия свят, аз ще го спася от лъжата, подмамила го в това страшно място. Аз съм от друг свят. И съм Джон Картър, принц от династията на Тардос Море, Джедай на Хелиум. Може би някакъв смътен слух за мен е проникнал през преградите на адското ви жилище.
— Да — усмихна се тя, — нищо от света, който сме изоставили, не е неизвестно тук. Преди много години съм чувала за теб. Терните също са се чудили къде си отлетял, понеже нито пое поклонението, нито бе намерен някъде по земята на Барзум.
— Кажи ми коя си ти и защо си пленница, а имаш власт над свирепите животни? Това показва знание и сила, много по-големи от онези, които могат да се очакват от една робиня!
— Робиня съм — отговори момичето. — Петнадесет години пленница в това ужасно място. И сега, когато ми се наситиха и се уплашиха от моето познание, съм осъдена да умра.