Съществото наистина имаше моя ръст, очи и черти, само косата му бе една купчина разчорлеии жълти кичури, подобна на онези, които бях убил.
— Каква прилика? — попитах аз. — Да не искаш с моята черна и къса коса да се представям за жълтокосия жрец?
Тогава Тувия се приближи до тялото му, извади златния кръг от челото и за мое изумление повдигна цялата коса от главата му. Дойде при мен и като положи жълтата перука върху моята коса, ме короняса с великолепната скъпоценност.
— Сега облечи неговите дрехи, принце, и ти можеш да отидеш, където поискаш във владенията на терните, защото Сатор Трог бе Свещен терн от Десетия цикъл.
Когато се наведох над мъртвеца, видях, че главата му бе гола като яйце.
— Те всички са такива по рождение — обясни Тувия. — Расата, от която произхождат, е имала пищна грива от златна коса, но от много векове потомците й са съвсем плешиви. Перуката обаче постепенно е станала част от облеклото им, и то толкова важна, че за един терн е безчестие да се покаже публично без нея.
По предложение на Тувия двама от освободените затворници понесоха тялото на терна с нас. До склада ние стигнахме безпрепятствено.
Ключовете, които момичето взе от мъртвия, ни помогнаха да влезем и ние скоро бяхме стъкмени с оръжия и амуниции. Крайно изтощен, аз легнах на пода и преди сънят да ме победи, предупредих двама от мъжете да пазят грижливо. Тарс Таркас ме последва.
Глава V
Коридорите на опасността
Спал съм часове наред, когато внезапно се събудих от тревожни викове. Едва бях отворил очи, и един залп от изстрели проехтя, отекващ в подземните коридори в поредица от оглушителни резонанси. Скочих и видях десетина по-низши терни в отвора на голяма врата. Около мен лежаха труповете на моите сподвижници, с изключение на Тувия и Таркас, които сънят беше спасил. В следващия миг терните свалиха пушките си и лицата им се разкривиха от изненада и тревога.
— Какво значи това? — извиках с гневен тон. — Нима Сатор Трог трябва да бъде убит от своите собствени васали?
— Милост, о, господарю на Десетия цикъл! — каза един, докато другите се опитваха да се измъкнат от присъствието на господаря.
— Попитай ги за мисията им тук — прошепна ми Тувия.
— Какво правите на това място?
— Двама от външния свят са на свобода във владенията на терните. Ние ги търсим по заповед на бащата на терните. Единият е бял с черна коса, вторият — голям зелен воин — и тернът хвърли подозрителен поглед към Таркас.
— Ето един от тях — заговори Тувия, посочвайки Таркас, — а ако погледнете мъртвеца при вратата, може би ще познаете другия. Трябваше Сатор Трог и неговите бедни роби да извършат онова, което по-низшите терни от стражата не успяха — ние убихме единия и заловихме другия. Затова Сатор Трог ни дари свободата. И сега вие с глупостта си дойдохте и избихте всички, без малко да убиете и самия господар.
Съществата гледаха объркани и уплашени.
— Не е ли по-добре да хвърлят тези тела на растителните хора и после да се върнат по местата си? — попита ме Тувия.
— Направете така — наредих аз.
Когато терните прибираха телата, забелязах, че единият от тях, който се наведе към истинския Сатор Трог, взирайки се в лицето му, трепна и хвърли към мен плах поглед. Бях уверен в подозрението му, но стана ясно от мълчанието му, че това беше само едно бледо съмнение, което той не смееше да изкаже. Последният израз, който долових върху лицето му, преди да се изгуби от погледа ми вън от стаята, бе хитрата, тържествуваща усмивка.
Щом и последният терн изчезна, Тувия настоя да тръгнем отново. Тя също бе забелязала съмнението на пазача.
— То не предвещава нищо добро за нас, о, принце — каза тя. — Този терн няма да посмее да те обвини от страх да не направи грешка, но има по-висши с достатъчна власт, които ще поискат сравняване, а това ще бъде фатално.
Изглеждаше, че във всеки случай нашият край може да бъде и смъртта. Бях освежен от съня, но твърде слаб от загубата на кръв и от многото мъчителни рани. Но сега всяка медицинска помощ бе невъзможна. Жадувах за почти магическата целебна сила на балсамите и мехлемите, приготвяни от зелените марсиански жени. Те действаха възраждащо. А сега бях обезсърчен. Никога не бе ме обземало такова чувство на върховна безнадеждност пред опасностите.