Неравната борба не можеше да продължава дълго. Когато зеленият воин, който също се отбраняваше с мъка, видя положението, в което бях изпаднал, бързо се откъсна от нападателите си и с един размах на меча свали чудовището от гърба ми. Така аз лесно се справих с останалите.
Вече заедно, ние застанахме гръб до гръб край големия камък и чудовищата не можеха да се издигат над нас, за да нанасят смъртоносните си удари, защото на земята ние бяхме почти еднакви по сили. Вниманието ни отново бе привлечено от острия писък над главите ни.
Аз погледнах високо нагоре и върху един малък, естествен балкон на скалата видях странната фигура на човек, издаващ своя пронизителен сигнал и махащ с едната си ръка към устието на реката, като правеше знак на някого там, а с другата сочеше към нас.
Един поглед по посоката, към която той гледаше, бе достатъчен, за да ми открие целите му и в същото време да ме изпълни с ужасен страх. Устремени от всички посоки — през ливадата, от гората, от далечината на равнината отвъд реката, — аз видях да се събират към нас стотици бясно скачащи създания, такива, с каквито ние досега се бихме, а с тях и други, нови, странни чудовища, които тичаха с голяма бързина ту прави, ту на четири крака.
— Ще бъде славна смърт — казах, аз на моя другар. — Гледай!
Той хвърли бърз поглед в посоката, която му сочех, и се усмихна.
— Поне ще умрем в бой, както трябва да умират великите воини, Джон Картър — отговори той.
Тъкмо свършвахме с последния от нашите непосредствени противници, когато той каза това, и аз с изумление се обърнах, чувайки името си.
И тогава със смаяните си очи аз познах най-великия от зелените мъже на Барзум, техния най-ловък и най-мощен генерал, моя добър приятел Тарс Таркас, Джедай на Тарк.
Глава II
Бой в гората
Тарс Таркас и аз нямахме време за разговори, докато стояхме при големия камък, наобиколени от труповете на нашите фантастични нападатели, защото в отговор на зловещия вик на странната фигура високо над нас от всички посоки на долината прииждаше същински поток от ужасяващи създания.
— Трябва да бягаме към скалите — извика Тарс Таркас. — Само там има надежда за временно спасение и можем да намерим някоя пещера, лесно защитима от двама срещу тази орда.
Хвърлихме се заедно през червената морава и аз сдържах бързината си, за да не надмина своя по-бавен другар. Трябваше да изминем около триста метра до скалите и да намерим подходяща позиция за отбрана.
Настигаха ни бързо, когато Тарс Таркас ми извика да мина напред, за да открия убежището. Предложението беше добро, защото по такъв начин печелехме ценни минути, и напрягайки всичките сили на земните си мускули, аз изминах останалото разстояние с големи скокове, които бързо ме доведоха до основата на високите скали.
Първият поглед изпълни сърцето ми с лоши предчувствия, понеже не успях да различа никъде по отвесната скала и най-малка опора за краката освен на мястото, където стоеше зловещият вестител.
От дясната ми страна основата на скалата се губеше в гъстите храсти на гората, която свършваше при самото й подножие. Наляво скалата вървеше непрекъснато през долината, за да се загуби в очертанията на нещо, което изглежда верига от високи планини, ограждащи долината от всичка страни.
Недалече от мен реката извираше от основата на скалите и в тази посока нямаше възможност за бягство. Аз отново насочих вниманието си към гората.
Скалите се изправяха тъмножълти в сянката си. Тук-там бяха прорязани от ивици с тъмночервен и зелен цвят и с редки петна от бял кварц.
Бяха много красиви, но аз едва ли гледах с окото на ценител. Интересувах се от тях само като средство за спасение.
Тарс Таркас се приближаваше бързо към мен, а още по-бързо идваше по петите му страшната орда.
Изглеждаше, че гората е едничкото ни спасение, и аз тъкмо щях да му направя знак, когато слънцето премина върху скалите и щом блестящите лъчи се докоснаха до тъмната повърхност, тя пламна в милиони трептящи багри от горящо злато, огнена червенина, мека зеленина — едно пищно и вдъхновяващо зрелище, върху каквото не се е спирало човешкото око.
Лицето на цялата скала — както по-късно видях — бе тъй осеяно със златни жили, че представляваше същинска стена от този скъпоценен метал, с изключение на местата, където беше прекъсната от огромните рубинови, смарагдови и диамантени камъни — един съблазнителен признак на неизмеримите богатства, които лежаха заровени дълбоко под великолепната повърхност. Но онова, което прикова интереса ми в момента, бяха множеството черни петна, която сега се виждаха съвсем ясно и очевидно прострени и зад клоните. Разбрах почти веднага какво представляват те — тъмни отвори на пещери и следователно възможни пътища за бягство или временно укриване, стига да успеехме да ги достигнем.