Без да проговори, той се обърна и ме остави. Не подсказа с нищо своето решение и дълги часове аз чаках, измъчван от неизвестността.
Ако той приемеше да отнесе бележка до Карторис, това ще означава, че моят син е жив и свободен. Ако се върнеше със снаряжението и меча, Карторис вече ще да знае къде съм. А обстоятелството, че приносителят на бележката е жител на Зоданга, ще бъде достатъчно за Карторис да разбере, че съм пленник на Зат Арас.
Едва успях да прикрия възбудата си, когато чух приближаващите стъпки на младежа при следващото му посещение. Разменихме само обикновените поздрави. Оставяйки храната на пода, той остави и материали за писане.
Бях спечелил играта. Погледнах го с престорена изненада, но скоро изписах на лицето си израз на приятелско разбиране. Написах кратка заповед до Карторис да дари на Партак едно снаряжение по негов избор и късия меч, който описах. Това бе всичко, но то значеше много за мен и сина ми.
Оставих бележката на пода. На излизане Партак я взе.
Доколкото можех да пресметна, лежах в подземията вече триста дни. Ако щеше да се прави нещо за спасението на Дея Торис, трябваше да се действа много бързо. Ако тя не е още мъртва, нейният край ще дойде скоро. Годината за онези, на които Ису я дарява, изтича бързо.
Нетърпението ми да видя Партак със снаряжението и меча бе огромно. Но каква беше моята скръб и разочарование, когато вместо Партак се появи нов тъмничар.
— Какво е станало с момчето, което идваше досега? — попитах аз.
Но човекът не ми отговори нищо и с бавни стъпки излезе от килията.
Дните минаваха, а моят тъмничар продължаваше безмълвно да изпълнява задълженията си.
Опитах се да разбера причината за отстраняването на Партак, но бе явно, че е свързано по някакъв начин с моята бележка. Сега вече бе трудно да узная дали Карторис е жив. Ако младият мъж е искал да се издигне в очите на Зат Арас, той ми е позволил да направя всичко това и е отнесъл записката ми на господаря си, доказвайки своята вярност и преданост.
Измина близо месец, откакто Партак изчезна. И точно триста и тридесет дни затворничество. Доколкото можех да изчисля, оставаше много малко до традиционните ритуали на Ису. Въображението ми раждаше ужасни картини и аз трудно спирах сълзите на мъка и болка по Дея Торис. Непоносима бе мисълта, че прекрасното създание може да бъде разкъсано от жестоките зъби на отвратителните бели маймуни. Това не можеше да се случи. Но разумът ми подсказваше, че само след тридесет дни моята принцеса ще лежи мъртва на арената в страната на първородните, че нейният окървавен труп ще бъде влачен в мръсотиите и праха, докато една част от него отиде на трапезата на черните благородници.
Струваше ми се, че ще полудея, ако не бях чул стъпките на приближаващия пазач. Това отвлече вниманието ми от ужасните мисли, завладели съзнанието ми. Обзе ме нова и мрачна идея. Ще направя последно, свръхчовешко усилие да избягам. Ще убия тъмничаря и доверявайки се на съдбата, ще се опитам да стигна до външния свят.
Хвърлих се на пода близо до стената със сгърчено тяло. Лежах безжизнен като след борба или физическо изтощение. Когато той се наведе над мен, аз трябваше само да го хвана за гърлото с едната си ръка и да му нанеса силен удар със свободната дължина на веригата.
Чух го да се спира пред мен. С глухо възклицание той коленичи до главата ми. Стиснах здраво веригата. Всичко ставаше така, както го бях замислил.
Но толкова кратко бе времето между отварянето на очите ми и падането на веригата, че не можах да предотвратя удара, защото за части от секундата познах лицето, наведено близо над моето. Лицето на Карторис.
Господи! Чия жестока и злобна ръка бе приготвила този страшен край? Какви ли обстоятелства бяха довели моето момче тъкмо в тази минута, когато можех да го убия, преди да го позная? Едно благословено, макар и закъсняло провидение затъмни съзнанието ми и аз покрих безжизненото тяло на едничкия си син.
Съвзех се от докосването на една хладна и твърда ръка, не смеех да отворя очи. Мъчех се да събера разпръснатите си мисли и спомени, които преминаваха през отслабналия ми и изтощен мозък.
Най-после жестокият спомен за това, което бях сторил в последната си съзнателна минута, нахлу в главата ми. Обзе ме ужасът да видя лежащото до себе си тяло. Но се чудех кой ми помага. С Карторис сигурно е имало и някой друг. Но все едно, трябваше да се изправя лице срещу лице с неизбежното. Отворих очи.