При тази мисъл кръвта ми кипна. Какво ли ще стане, ако наистина съдбата бъде тъй добра и постави отвратителното създание само и беззащитно в ръцете ми. С нея като заложница аз лесно бих постигнал всичките си цели. Предпазливо се приближих до лежащата фигура. Не бях преминал и половината на стаята, когато тя се размърда и преди да успея да реагирам, се изправи пред мен.
Изражение на ужас покри лицето на жената, после невярващ трепет, надежда, благодарност.
Моето сърце биеше силно в гърдите ми. Когато пристъпих към нея, сълзи изпълниха очите ми и думите, които искаха да се излеят в поток, задавиха гърлото ми. Протегнах ръце и прегърнах отново жената, която безумно обичах — Дея Торис, принцесата на Хелиум.
Глава XXII
Победа и поражение
— Джон Картър, Джон Картър — ридаеше тя, положила скъпата си глава на рамото ми, — дори и сега аз не вярвам на очите си. Когато момичето Тувия ми каза, че си се завърнал на Барзум, аз слушах, но не разбирах, защото такова щастие ми изглеждаше невъзможно след всичките страдания, изживени в мъчителна самота. Най-после, когато повярвах в истината и после узнах за страшното място, където съм пленена, започнах да се съмнявам, че дори и ти ще можеш да ме освободиш.
Дните си отиваха, минаваше месец след месец, без да чуя и дума за теб. Покорих се на съдбата си. И затова сега, когато ти дойде, аз не мога да повярвам. Близо час до мен достигаше шум от сражение в двора. Не знаех какво значи той, но дълбоко в себе си се надявах, че това са хората на Хелиум, водени от моя принц. Кажи ми какво стана с нашия син?
— Той беше с мен допреди час, Дея — отговорих аз. — Трябва да са били неговите хора, които си чула да се бият в храма. А къде е Ису?
Дея Торис сви рамене.
— Тя ме изпрати под стража в тази стая малко преди да започне битката. Изглеждаше гневна и уплашена. Никога не бях я виждала да действа така неуверено. Сега разбирам, че е било така, защото е узнала, че ти пристигаш, за да разчистиш сметките си с нея.
Отвсякъде до нас достигаше шумът на боя, звънът на оръжията, тичането на много хора. Знаех, че съм нужен там, но не смеех да оставя Дея Торис сама, нито да я отведа в хаоса на битката.
Хрумна ми мисълта за подземията, от които току-що бях излязъл. Защо да не я скрия там, докато се върна и я отведа в безопасност завинаги от това място. Обясних й намеренията си. Тя се притисна силно до мен.
— Сега вече не бих могла дори и за миг да понеса раздяла с теб, Джон Картър — каза тя. — Изтръпвам при мисълта да остана отново сама тук, където ужасното създание може да ме намери. Ти не я познаваш. Никой не е в състояние да си представи свирепата й жестокост освен онзи, който е бил свидетел на ежедневието й. Едва след толкова време започнах да разбирам онова, което бях виждала дори със собствените си очи.
— Тогава няма да те оставя, принцесо моя!
Тя остана безмълвна и после целуна лицето ми с дълбока любов.
— Върви, Джон Картър. Там е нашият син, там са войниците на Хелиум, които се бият за своята принцеса. Където са те, там трябва да бъдеш и ти. Аз не трябва да мисля за себе си, а за тях и за дълга на съпруга си. Не бива да заставам на пътя му. Скрий ме в подземията и върви.
Заведох я до вратата и притиснах скъпото същество до себе си. Преведох я през високия праг, целунах лицето и затворих с мъка вратата след нея, защото сърцето ми бе пълно с болка, а душата ми — с ужасни предчувствия.
Без да се колебая повече, се втурнах по посока на най-големия шум. Едва бях преминал няколко зали и стигнах арената на жестоката борба. Черните войници бяха струпани при входа на голяма зала, където се опитваха да спрат настъплението на един отряд червени мъже към свещените помещения на храма.
Идвайки отвътре, аз се озовах зад гърба на неприятелите и без да пресмятам броя им, се спуснах през стаята върху тях.
Нанесох първия си удар с бойния вик «За Хелиум!». Атакувах неспирно изненаданите черни войници, докато червените отвън, насърчени от гласа ми и с възгласи «Джон Картър!», удвоиха усилията си и използвайки временната паника, връхлетяха в редовете на черните и нахълтаха в залата.
Сражението тук, ако имаше кой да го опише обективно, би се запазило в летописите на Барзум като историческо свидетелство за мрачната войнственост на народа му. Стотици хора се биеха в този ден — черни срещу червени. Никой не искаше пощада, нито я даваше. Като че ли по общо съгласие те воюваха така, сякаш да решат веднъж завинаги правото на живот на по-силния.