— Джон Картър — каза тя, — за последен път виждаш която и да било от нас. Кажи ми, че ме обичаш, за да умра щастлива.
— Аз обичам единствено и само принцесата на Хелиум — отговорих спокойно. — Съжалявам, Федора, но аз ти разказах всичко от самото начало.
Тя извърна настрана лицето си, но аз долових мрачния и зъл поглед, който отправи към Дея Торис. Тя остана достатъчно близко, за да смущава с присъствието си тези може би последни наши минути.
Все по-малък и по-малък ставаше отворът. След минута той щеше да стане толкова тесен, че дори и тънката ръка на моята принцеса не ще можеше да се провре.
Горе над нас чувахме слабите отзвуци на някакви събития. Явно множество черни, зелени и червени хора си пробиваха път през горящия храм на Ису. Едно слабо течение отгоре донесе миризмата на дим. Той ставаше все по-силен. Скоро от далечния край на коридора до нас достигнаха викове и шумът от бързи стъпки.
— Върни се, Джон Картър, върни се! — викаше един глас. — Дори подземията горят.
Десетина хора изскочеха от заслепяващия дим. Това бяха Карторис, Кантос Кан, Хор Вастус, Ксодор и още неколцина, които преди ме бяха последвали.
— Няма никаква надежда, Джон Картър — каза Ксодор. — Пазителят на ключовете е мъртъв, а те самите са изчезнали. Единствената ни надежда е да загасим пожара и да се доверим на съдбата, че след година ще намерим твоята принцеса жива и здрава. Аз донесох достатъчно храна за това време. Когато тази цепнатина се затвори, димът няма да влезе при тях и ако ние побързаме да изгасим пламъците, аз вярвам, че те ще оцелеят.
— Върви тогава сам и вземи другите със себе си — заповядах аз. — Ще остана тук до моята принцеса, докато милостивата смърт не ме освободи от страданията ми. Не искам да живея повече.
Докато говорех, Ксодор хвърляше множество малки кутии в стаята на жените. Миг по-късно цепнатината не беше по-широка от три сантиметра. Дея Торис ми вдъхваше кураж и надежда и ме молеше да я спася.
Изведнъж зад нея се появи красивото лице на Федора, сгърчено от ненавист. В мига, когато очите ни се срещнаха, тя заговори:
— Не мисли, Джон Картър, че така лесно ще отхвърлиш любовта на Федора, дъщерята на Матай Шанг. Нито се надявай някога отново да държиш в обятията си своята Дея Торис. Чакай да измине дългата година, но знай, че когато тя свърши, ръцете на Федора ще са тези, които ще те поздравят, а не ръцете на принцесата на Хелиум. Гледай, тя умира.
Когато свърши, аз я видях да издига високо един кинжал. После съзрях фигурата на Тувия. Когато кинжалът падаше върху беззащитната гръд на любимата ми, Тувия застана между тях. Една ослепителна вълна от дим скри от очите ни трагедията, разиграваща се в килията. Екна писък, един-единствен, когато ножът се спусна.
Димът се изчисти, но ние стояхме безмълвни и втренчени в една глуха стена. Цепнатината се бе затворила и в продължение на цяла година тази килия щеше да пази своята тайна от погледа на хората.
— След секунда ще бъде късно — настояваше Ксодор. — Кой знае дали и сега ще успеем да стигнем външната градина. Заповядах да пуснат помпите и скоро подземията ще бъдат наводнени. Ако не искаме да се издавим като плъхове, трябва да излизаме веднага и да се опитаме да преминем през горящия храм.
— Вървете! — извиках аз. — Оставете ме да умра тук край моята Дея Торис. Другаде няма щастие за мен. Когато изнесат нейното скъпо тяло от това място след година, ще намерят и тялото на нейния съпруг, който я очаква.
Смътно си спомням какво се случи после. Като че ли се борех с много хора и бях вдигнат от земята и отнесен някъде. Не зная. Никога не запитах сам. Никой от онези, които бяха с мен в този ден, не докосна скръбта ми с разказ за това, което знае.
Исках да разбера едно-единствено нещо, което би снело от раменете ми бремето на неизвестността. Но само времето ще разкрие чия красива гръд докосна кинжалът на убиеца.