Всичко това, което описвах така дълго, се случи за кратко време, за което Тарс се бе спуснал от клоните, които беше стигнал с такъв неимоверен труд. Когато аз отблъсквах и последния от нападателите си, грамадният Таркас скочи до мен и ние отново се биехме гръб до гръб, както преди.
Но дори и двата най-добри меча не могат да се държат вечно срещу бесните животни, които не познават поражението, докато студената стомана не накара сърцата им да спрат. Затова стъпка по стъпка ние бяхме изтикани назад и най-после застанахме под гигантското дърво, което бяхме избрали за изкачване. Под натиска на последвало нападение ние отстъпихме отново, докато се озовахме зад основата на колосалния дънер.
Внезапно чух от Тарс един тих, ликуващ вик.
— Тук има убежище поне за един от нас, Джон Картър — каза той. Аз видях отвърстие около метър в основата на дървото.
— Влизай вътре, Тарс Таркас — извиках, но той каза, че тялото му е твърде голямо за малкия отвор, докато аз бих могъл да се пъхна лесно.
— И двамата ще умрем, ако останем отвън, а тук има един малък шанс. Възползвай се, може би ще се спасиш, за да отмъстиш за мен. Безполезно е да се опитвам да се вмъкна в такава малка дупка.
— Тогава ще умрем заедно, Тарс Таркас — отговорих аз, — защото аз не ще вляза пръв. Нека отбранявам отвора, докато ти влезеш, а после моето по-малко тяло ще ми позволи да се вмъкна при теб, преди те да ми попречат.
И ние се биехме яростно, със смъртоносни удари срещу безбройния неприятел.
Най-после Тарс отстъпи с думите:
— Твоят обичай винаги е бил да мислиш за своя живот едва накрая, Джон Картър, както и да командваш живота и действията на другите, дори на най-великия от Джедаите, които владеят над Барзум.
Върху жестокото му, сурово лице имаше една мрачна усмивка, когато той се обърна да чуе думите на едно същество от друг свят — на един човек, чийто ръст бе по-малък от половината на неговия.
— Ако ти паднеш, Джон Картър — каза той, — знай, че жестокият и безсърдечен Тарку, когото ти научи на приятелство, ще излезе, за да умре заедно с теб.
— Както искаш, приятелю — отговорих аз, — а сега бързо с главата напред, докато те прикривам.
При тези думи той се поколеба, защото никога по-рано през целия си живот на непрекъсната борба той не бе обръщал гръб на нищо друго освен на мъртъв или победен неприятел.
— Бързай, Тарс Таркас — настоявах аз, — или и двамата ще паднем. Аз не мога да ги задържам сам вечно.
Когато той легна на земята, за да се вмъкне в дървото, цялата виеща глутница се хвърли върху ми.
Блестящото острие на моя меч святкаше, ту зелено от лепкавия сок на някой растителен човек, ту червено от ярката кръв на бяла маймуна, но винаги летящо от един противник към друг.
Биех се така, както никога по-рано, и то при такова неравенство, че сам не можех да разбера как издържат мускулите ми.
От страх, че можем да избягаме, съществата удвоиха усилията си да ме повалят и макар земята около ми да бе затрупана от трупове и умиращи, те успяха най-после да ме надвият и аз за втори път този ден паднах между тях.
Но едва победен, веднага почувствах, че едни мощни ръце сграбчиха глезените ми и аз бях повлечен към убежището във вътрешността на дървото. За момент бях разпъван на две различни страни — от Тарс Таркас и от един растителен човек, който се бе впил упорито в гърдите ми, но аз наместих острието на меча си под гърдите му и с един удар разпорих корема му.
Разкъсан и облян в кръв от многото жестоки рани, аз лежах задъхан в хралупата, докато Тарс отбраняваше отвора от яростната тълпа навън.
В продължение на час те виеха около дървото, но след няколко опита да ни достигнат ограничиха усилията си до тероризиращи писъци.
Най-после ни изоставиха и нашето приключение изглежда се превръщаше в обсада. Едничката последица от това можеше да бъде гладна смърт, но дори ако можехме да се изплъзнем след настъпването на мрака, къде можехме да насочим стъпките си с надежда за спасение в тази непозната и враждебна долина?
Когато нападенията на нашите неприятели престанаха и очите ни свикнаха с полумрака, аз започнах да изследвам вътрешността на нашето странно убежище.
Дървото бе кухо, с ширина около петнадесет метра в диаметър и от неговия равен, корав под заключих, че то често е било употребявано за скривалище. Когато вдигнах очите си към покрива, за да разбера височината, високо над мен блещукаше светлина.