— Ще ти се обадя след като се видя с човека, което ще стане всеки момент.
Един надзирател ми посочи едно от сепаретата за срещи на адвокати и клиенти. Станах и тръгнах нататък.
Андре ла Кос вече бе седнал на стола си от другата страна на масата с еднометрова плексигласова преграда по средата. Повечето от клиентите, които посещавах в Централния мъжки затвор, се държаха като хладнокръвни мачовци. Това си е защитна реакция. Ако се правиш, че не ти пука, че се намираш в укрепена сграда заедно с още хиляда и двеста опасни престъпници, съкилийниците ти може и да те оставят на мира. Но пък ако покажеш страх, хищниците веднага ще го надушат и ще го използват срещу теб. Няма да ти се размине.
Но Ла Кос беше различен. Първо се оказа по-дребен, отколкото очаквах. Беше слабоват и ми приличаше на човек, който през живота си не е пипал гирички. Бе с торбест оранжев гащеризон, но се носеше с гордост, която никак не се връзваше със ситуацията, в която бе попаднал. Не излъчваше точно страх, но не демонстрираше и преиграния непукизъм, който бях виждал толкова много пъти на подобни места. Седеше изправен на ръба на стола и очите му ме следяха като лазерни лъчове, докато влизах в тясното помещение. Косата му бе внимателно зализана и май имаше очна линия.
— Андре? — попитах, докато сядах. — Аз съм Майкъл Холър. Обадил си се в кантората ми и си поискал да поема защитата ти.
— Да, обадих се. Не бива да съм тук. Някой я е убил след като си тръгнах оттам, но никой не ми вярва.
— По-кротко, почакай да се настаня.
Извадих бележника от куфарчето и писалка от джоба на ризата си.
— Преди да поговорим за случая ти, нека първо ти задам няколко въпроса.
— Моля.
— И нека от самото начало ти кажа, че не можеш да ме лъжеш, Андре. Ясно ли ти е? Ако ме излъжеш, си тръгвам — такива са правилата ми. Не мога да работя за теб, ако не установим отношения, в които аз мога да вярвам, че всяка твоя дума е чиста истина.
— Това не е проблем. Истината е единственото нещо на моя страна в момента.
Разходих го по обичайните въпроси за съставяне на кратка биография за делото. Ла Кос беше на трийсет и две, неженен, живееше в апартамент в Западен Холивуд. Нямаше роднини в града, най-близо от цялото му семейство бяха родителите му в Линкълн, Небраска. Каза, че няма досие в Калифорния, Небраска или където и да било другаде и никога не е получавал нещо повече от акт за превишена скорост. Даде ми телефонните номера на родителите си, както и своя мобилен и домашен телефон — те щяха да ми трябват, за да го издиря, в случай че излезе от затвора и не изпълни финансовата ни уговорка. След като събрах основните данни, вдигнах очи от бележника си.
— Какво работиш, Андре?
— Работя от вкъщи. Програмист съм. Правя и поддържам уебстраници.
— Тогава откъде познаваш жертвата Жизел Далинджър?
— Отговарям за присъствието й в интернет. Уебстраници, фейсбук профил, имейл, всичко.
— Значи си нещо като дигитален сводник?
Лицето на Ла Кос стана алено.
— В никакъв случай! Аз съм бизнесмен, а тя е… беше бизнесдама. И не съм я убил, но никой тук не ми вярва.
Направих му знак с ръка да се успокои.
— Малко по-кротко. На твоя страна съм, забрави ли?
— Не ми изглежда така, след като задаваш подобни въпроси.
— Гей ли си, Андре?
— Това какво значение има?
— Може би никакво, а може и да означава много, ако прокурорът започне да търси мотив. Гей ли си?
— Да, щом искаш да знаеш. Не го крия.
— Е, тук може би ще трябва — от съображения за сигурност. Мога да уредя да те преместят в отделението за хомосексуални след утрешното ти явяване в съда.
— Не си прави труда. Не искам да ми се лепят етикети.
— Както кажеш. Каква бе уебстраницата на Жизел?
— Жизел-за-теб-точка-ком. Това беше основната.
Записах си го и попитах:
— Има и други?
— Имаше сайтове за различни вкусове, които да излязат при търсене по определени думи. Това предлагам — присъствие в интернет на много платформи. Затова тя дойде при мен.
Кимнах и се престорих, че се възхищавам на изобретателността и бизнес нюха му.
— Колко време бяхте в бизнес отношения?
— Тя дойде при мен преди около две години. Искаше онлайн присъствие на много нива.