— Тя е дошла при теб? Какво означава това? Как е дошла при теб? Да не би да пускаш реклами в интернет или нещо подобно?
Той поклати глава, сякаш обясняваше на дете.
— Не, не реклами. Работя само с хора, които са ми препоръчани от някого когото познавам и на когото имам доверие. Тя ми бе препоръчана от друга клиентка.
— Коя?
— Има проблем с поверителността. Не искам да я въвличам. Тя не знае нищо за това и няма нищо общо с този случай.
Сега пък аз поклатих глава, все едно обяснявах на дете.
— Засега ще минеш метър с това, Андре. Но ако поема случая, в някакъв момент ще трябва да науча кой я е препоръчал. И ти нямаш право да решаваш кой и какво има отношение по делото. Аз решавам това. Ясно?
Той кимна.
— Ще й пратя съобщение — каза той. — Веднага щом тя се съгласи, ще ви свържа. Но аз не лъжа и не предавам ничие доверие. Бизнесът и животът ми се основават на доверие.
— Добре.
— И какво искаш да кажеш с това „ако поема случая“? Мислех, че си го поел. Нали си тук?
— Все още го обмислям.
Погледнах си часовника. Надзирателят, който ме пусна да вляза, ми бе казал, че имам само половин час с Ла Кос. А имах още три теми, по които трябваше да говоря с него — жертвата, престъплението и хонорара ми.
— Нямаме много време, затова да караме нататък. Кога за последен път видя Жизел Далинджър?
— Късно вечерта в неделя. И когато си тръгнах, беше жива.
— Къде?
— В апартамента й.
— Защо отиде там?
— За да взема пари от нея, но не получих нищо.
— Какви пари и защо не ги взе?
— Получи ангажимент, а уговорката ми с нея беше да ми плаща процент от това, което изкарва. Бях я уредил с „Хубава жена“ и си исках пая. Ако тези момичета не ти дадат парите веднага, заработеното има склонност да изчезва в носовете им и на други места.
Записах си накратко това, което ми каза, макар че не бях много сигурен какво означават повечето му думи.
— Да не би да ми казваш, че Жизел е употребявала наркотици?
— Да, точно това казвам. Не беше неконтролируемо, но това си е част от работата и живота на тези момичета.
— Разкажи ми за „Хубава жена“. Какво означава това?
— Клиентът наема апартамент в хотел „Бевърли Уилшър“ също като във филма „Хубава жена“. А Жиз влизаше в ролята на Джулия Робъртс, нали се сещаш? Особено след като минах снимките й на фотошоп. Мисля, че нататък ти е ясно.
Не бях гледал филма, но знаех, че е някаква история за проститутка със златно сърце, която среща мъжа на мечтите си, докато заработва в „Бевърли Уилшър“.
— Колко струва това?
— Трябваше да е две хиляди и петстотин.
— А твоят процент?
— Хиляда, но нямаше нищо. Каза, че било фалшиво обаждане.
— Какво е това?
— Отива там и няма никой, или пък този, който й е отворил, казва, че не я е викал. Проверявам такива неща, доколкото мога. Искам документи за самоличност, такива работи.
— Значи не си й повярвал.
— Да кажем, че имах подозрения. Бях говорил с човека в онази стая. Обадих му се през централата на хотела. Но тя твърдеше, че там нямало никого и че стаята дори не била наета.
— Значи сте се скарали?
— Малко.
— И си я ударил.
— Какво? Не! Никога не съм удрял жена. Никога не съм удрял и мъж! Не правя такива неща. Не може ли да си…
— Виж, Андре, тук съм просто за да събера информация. Значи не си я удрял и не си я наранявал по друг начин. Имаше ли изобщо физически допир между вас?
Ла Кос се поколеба и по това разбрах, че има проблем.
— Кажи ми, Андре.
— Е, сграбчих я. Тя не искаше да ме погледне и това ме накара да си помисля, че лъже. Затова я сграбчих за шията — само с една ръка. Тя побесня и аз побеснях, и това беше. След това си тръгнах.
— Нищо друго?
— Нищо. Е, като излязох на улицата и тръгнах към колата си, тя ме замери с пепелник от балкона. Но не ме улучи.
— Как точно си тръгна от апартамента й?
— Казах, че ще се върна в хотела и ще почукам лично на вратата на онзи мъж, за да си взема парите. И си тръгнах.
— Коя беше стаята и как се казваше мъжът?
— Осемстотин трийсет и седма. Даниъл Прайс.
— Отиде ли до хотела?
— Не, прибрах се. Реших, че не си струва.
— Но когато си я сграбчил за шията, си мислел, че си струва.