— Първо, по онова време не знаех нищо за призовката. Второ, информаторите не се обаждат на номератора в Агенцията за борба с наркотиците. Все едно да влязат през парадния вход с табела на гърба. Нямах причина да съм подозрителен към едно кратко обаждане до Агенцията.
— Сега вече съм объркан, детектив. Значи казвате, че сте знаели за обаждането, просто не сте били подозрителен, така ли? Или пък, както казахте само преди няколко минути, дори не си спомняте дали сте проверявали това обаждане? Кое от двете е?
— Изопачавате думите ми.
— Не мисля, но нека се изразя по друг начин. Преди да свидетелствате днес, знаехте ли, че това обаждане от личния телефон на жертвата седмица преди да бъде убита, е било до Агенцията за борба с наркотиците? Да или не, детектив?
— Не.
— Добре. Значи можем да кажем, че сте го пропуснали?
— Не бих се изразил така. Но можете да кажете каквото искате.
Обърнах се и погледнах към часовника. Беше единайсет и четирийсет и пет. Исках да поведа Уитън в друга посока, но също така и да оставя съдебните заседатели да поразсъждават върху обаждането на Глория. Знаех, че ако предложа на съдията да излезем в обедна почивка, ще обядвам в ареста заедно с клиента си.
Обърнах се пак към Уитън: трябваше да бавя топката поне още петнайсет минути. Сведох очи към записките си.
— Господин Холър — подкани ме съдията, — имате ли още въпроси към свидетеля?
— Ами… да, Ваша Чест. Даже не един.
— Тогава ви предлагам да започнете да ги задавате.
— Да, Ваша Чест — казах. — Детектив Уитън, току-що свидетелствахте, че не сте знаели за призовката на Глория Дейтън по делото на Хектор Мойя. Спомняте ли си кога научихте за нея?
— В началото на тази година — отговори Уитън. — Изскочи при размяната на откритите материали.
— Значи с други думи, научили сте за призовката, която тя е получила, от материалите на защитата?
— Да.
— Какво направихте с информацията, предоставена ви от защитата?
— Проверих я, както и другите следи, които се появиха.
— И какво заключихте, след като я проверихте?
— Че няма отношение по случая. Просто случайно съвпадение.
— Случайно съвпадение. Все още ли мислите така, след като знаете, че от личния телефон на Глория Дейтън е имало позвъняване до лосанджелиския отдел на Агенцията за борба с наркотиците по-малко от час след като й е връчена призовката по дело, в което я обвиняват, че е подхвърлила оръжие на престъпник, преследван от Агенцията?
Форсайт възрази на въпроса с много аргументи и Легоу отсъди. Прие възражението и ми каза да попитам по друг начин, ако изобщо искам това да влезе в протокола.
Опростих въпроса и го зададох отново:
— Детектив, ако в деня на убийството на Глория Дейтън сте знаели, че седмица по-рано тя е звъняла в Агенцията за борба с наркотиците, бихте ли се заинтригували достатъчно, че да поискате да разберете защо?
Форсайт пак скочи още преди да завърша изречението си и възрази:
— Отговорът би бил предположение.
— Приема се — отвърна съдия Легоу, без да ми даде възможност да се обоснова.
Но аз бях доволен. Вече нямах нужда от отговора на Уитън. Хареса ми как въпросът надвисна като облак над съдебните заседатели.
Съдията усети, че сега е моментът да спрем, и обяви обедна почивка.
Отидох до банката на защитата и седнах до клиента си, докато съдебните заседатели се изнизваха от залата. Струваше ми се, че съм възстановил щетите от фиаското с Трина Трикс и отново водя в резултата. Хвърлих поглед към местата за публиката и видях хората на Мойя. Сиско очевидно не се бе върнал, след като отиде да изпрати Трина Рафърти до дома й. А Лорна не се виждаше никаква.
Никой не ме бе гледал. Никой, който имаше значение за мен.
37.
От процесите със съдебни заседатели винаги огладнявам. Енергията, излъчваща се от застаналото нащрек обвинение и собствената ми тревога за всеки мой ход предизвикват в мен апетит, който се появява веднага щом съдията седне зад катедрата си и започне сутрешното заседание. До обедната почивка обикновено вече не си представям салата и супа, а жадувам за тежка храна, която да ми даде сили за следобедното заседание.
Завъртях няколко телефона и с Дженифър, Лорна и Сиско се разбрахме да се видим в „Тракс“ на Юниън Стейшън, за да мога да задоволя апетита си. Там правеха страхотни хамбургери. Двамата със Сиско се тъпчехме с основните неща — месо, пържени картофки и кетчуп, докато дамите се залъгваха, че са сити, със салата от домати и риба тон и чай с лед.