Не говорехме много. Обсъдихме набързо Трина Рафърти. Сиско докладва само, че някой или нещо я е уплашило до смърт, за да не дава показания, дори и неофициални. През по-голямата част от времето пребивавах в собствения си свят. Като боксьор в ъгъла си между рундовете не мислех за предишните схватки и ударите, които съм пропуснал. Мислех само как да скоча при следващия гонг и да нокаутирам противника с един удар.
— Те изобщо хранят ли се? — попита Дженифър.
Този въпрос някак си успя да проникне през мислите ми и аз погледнах към нея през масата, като се чудех какво съм пропуснал и за какво изобщо говори.
— Кой? — поинтересувах се.
Тя кимна към голямата чакалня на гарата.
— Тези типове.
Обърнах се и погледнах през входа на ресторанта към огромното помещение. Хората на Мойя седяха на първия ред на тапицираните с кожа седалки.
— Поне аз не съм ги виждал — казах. — Искаш ли да им пратим по една салата?
— Не ми приличат на вегетарианци — каза Лорна.
— Месоядни са — добави Сиско.
Махнах на сервитьорката.
— Мики, недей — опита се да ме спре Дженифър.
— Спокойно — отвърнах й.
Казах на сервитьорката, че сме готови за сметката. Време беше да се връщаме в съда.
Следобедното заседание започна навреме, точно в един. Уитън се върна на свидетелската банка и ми се стори не чак толкова лъскав като сутринта. Това ме накара да се замисля дали не се е подкрепил с някое и друго мартини вместо обяд. Може би цялата тази надменност целеше да прикрие проблем с алкохола.
Планът сега беше да използвам Уитън, за да вкарам в капана следващия свидетел. Цялата ми защита представляваше верига от взаимосвързани свидетели. Използвах предния, за да прокара пътека за следващия. Време беше Уитън да опъне килимчето пред Виктор Хенсли, един от шефовете на охраната в хотел „Бевърли Уилшър“.
— Добър ден, детектив Уитън — поздравих го весело, сякаш не бях същият адвокат, който се бе държал брутално с него на сутрешното заседание. — Да насочим сега вниманието си към жертвата на това ужасно престъпление Глория Дейтън. Дали партньорът ви проследи движението й до момента на убийството като част от разследването?
Уитън започна ненужно да намества микрофона си, за да спечели време, през което да помисли върху отговора. Бях доволен да го видя. Означаваше, че е нащрек и търси капани дори и в най-безобидните ми въпроси.
— Да — каза той накрая. — Възстановихме събитията. Колкото повече се приближавахме към часа на убийството, толкова повече подробности ни се струваха интересни.
Кимнах.
— Добре, значи сте проверили и последния й ангажимент като ескорт от същата вечер?
— Да, проверихме го.
— Говорили сте с мъжа, който редовно я кара при повиквания, нали така?
— Да. Джон Болдуин. Говорихме с него.
— И последният й ангажимент е бил в „Бевърли Уилшър“, нали?
Форсайт стана и възрази. Каза, че преповтарям събития, които вече са изяснени от Уитън, когато обвинението го е разпитало. Съдията се съгласи и ме помоли или да съобщя нови обстоятелства, или да продължавам нататък.
— И така, детектив, както свидетелствахте и по-рано, същата вечер между жертвата и обвиняемия е възникнало спречкване. Прав ли съм?
— Щом така искате да го наречете.
— А вие как бихте го нарекли?
— Имате предвид за случилото се преди да я убие?
Погледнах към съдията и разперих ръце в престорено недоумение.
— Ваша Чест…
— Детектив Уитън — каза съдията, — моля, въздържайте се от такива предварителни присъди. Работа на съдебните заседатели е да решат дали обвиняемият е виновен, или невинен.
— Извинявам се, Ваша Чест — каза Уитън.
Зададох въпроса отново.
— Да. Имали са спречкване.
— И това спречкване е било за пари, нали така?
— Да. Ла Кос е искал дела си от клиента, а Глория Дейтън е казала, че е нямало никакъв клиент и стаята, в която я е пратил, е била празна.
Посочих към пода, за да акцентирам върху момента, който той току-що бе описал.