— Само още няколко дни, Андре.
— Знам. Държа се.
Кимнах и те го отведоха. Гледах как го извеждат през металната врата.
— Направо да се просълзиш!
Обърнах се. Беше Ланкфорд. Беше дошъл до банката на защитата. Погледнах покрай него към Форсайт. Прокурорът стоеше до масата си и се опитваше да натъпче дебело тесте папки в малката си чанта. Изобщо не ни забелязваше с Ланкфорд. Съдебната зала зад него беше празна. Лорна бе отишла да вземе колата. Един от хората на Мойя бе тръгнал след нея, а другият бе вече в коридора и ме чакаше. Сиско и Дженифър също бяха излезли.
— Така си е, Ланкфорд — казах. — И знаеш ли защо? Защото това е невинен човек, а тук няма много такива.
Вдигнах ръка, за да покажа, че се шегувам.
— Но, разбира се, ти го знаеш по-добре от всеки друг, нали? Имам предвид, че е невинен.
Ланкфорд поклати глава все едно не разбира какво му говоря.
— Наистина ли мислиш, че ще го отървеш, като изградиш защитата си върху загадъчния човек?
Усмихнах се и започнах да си събирам папките и записките в куфарчето.
— Всъщност наричаме тази тактика „котка с шапка“. И повярвай ми, действа безотказно.
Той не отговори. Аз спрях да събирам книжата си и го погледнах.
— 1ER5676.
— Какво е това? Телефонният номер на майка ти ли?
— Не, Ланкфорд, това е номерът на колата ти.
Видях как за частица от секундата нещо в очите му трепна. Осъзнаване или може би страх. Не спрях дотук, импровизирах, следвах инстинктивно пътека към непозната цел.
— Градът е пълен с камери. Трябвало е да се отървеш от табелата с регистрационния номер преди да тръгнеш да я следиш. А следващият свидетел, който съдията искаше да призова днес? Той ще донесе видеозапис, правен извън хотела, и ще посочи, че ти си котката с шапката.
Този път промяната в очите на Ланкфорд не беше мимолетна. Погледът му беше зъл като на приклещено животно.
— И ще трябва да обясняваш на съдебните заседатели защо си следил Глория Дейтън преди да бъде убита и преди да се захванеш с това дело.
Изведнъж Ланкфорд рязко се хвърли към мен, хвана вратовръзката ми и пробва да ме издърпа за нея от банката. Но тя се откачи от яката ми и той залитна назад.
— Хей! Какво правите?
Форсайт ни беше забелязал. Ланкфорд се овладя и погледна към прокурора.
— Нищо.
Спокойно взех вратовръзката си от Ланкфорд, който беше с гръб към Форсайт. Гледаше ме с потъмнели и изцъклени очи. Започнах да си закачам вратовръзката, наведох се напред и прошепнах:
— Ланкфорд, ще рискувам и ще кажа, че според мен ти не си убиец. Предполагам, че си се забъркал в нещо много по-голямо от теб и са те притиснали. Използвали са те. Ти си я открил по поръчка на някой, а той е свършил останалото. Може би си знаел какво ще се случи, може би не. Но което и от двете да е, наистина ли ще вкараш невинен човек в затвора заради това?
— Майната ти, Холър. Клиентът ти е отрепка. Всичките ти клиенти са такива.
Форсайт се приближи към нас.
— Тръгвам си. Пак ви питам — има ли някакъв проблем? Трябва ли да остана и да ви наглеждам като бавачка?
Никой от нас не откъсваше поглед от другия, за да се обърне към прокурора.
— Всичко е наред — отвърнах аз. — Просто обяснявам на… детектива ви Ланкфорд причината да нося вратовръзки с клипс.
— Очарователно. Приятна вечер.
— Приятна вечер.
Форсайт излезе през портичката и тръгна по централната пътека на празната съдебна зала. Продължих разговора си с Ланкфорд от там, където ни бяха прекъснали.
— Имаш по-малко от двайсет и четири часа да решиш как ще отиграеш това. Утре с приятелчето ти Марко е свършено. Може да те завлече и теб или пък да покажеш малко ум и да се спасиш. Винаги има начин, нали знаеш.
Ланкфорд бавно поклати глава.
— Нямаш представа какви ги дрънкаш, Холър. Както винаги. Не знаеш с кого си имаш работа. Всъщност нямаш никаква шибана информация.
Кимнах, все едно признавах, че ме е сложил на мястото ми.
— Е, до утре тогава.
Потупах го по рамото, все едно си взимах довиждане с добър приятел.
— Не ме докосвай — каза той.
39.
По нареждане на Лорна Сиско донесе вино и пица от „Моца“ в заседателната ни зала, в която се бяхме събрали да обсъдим съдебното заседание. Лорна каза, че било задължително, защото за първи път след две седмици процес и повече от седем месеца подготовка изглеждало, че имаме какво да празнуваме.