Не очаквах празненство, преди делото да е завършило, но по-голямата изненада бе да видя Адвоката, седнал на инвалидна количка в края на масата. На облегалката му бе окачена кислородна бутилка и той щастливо дъвчеше парче пица.
— Кой те докара пък теб? — попитах.
— Твоето момиче — каза Адвоката и посочи с пицата към Дженифър. — Спаси ме от онези мъчители. И то съвсем навреме.
Вдигна наздравица с парчето пица, което стискаше в двете си кокалести бледи ръце.
Кимнах и огледах всички. Сигурно нежеланието ми да празнувам се бе изписало на лицето ми.
— Хайде де, най-накрая един добър ден — каза Лорна и ми подаде чаша червено вино. — Наслади му се.
— Ще му се насладя, когато всичко свърши и напишем на дъската „оправдателна присъда“ — отвърнах.
И посочих дъската, на която бе очертана защитната ни стратегия. Все пак взех чашата и парчето пица с наденица и се усмихнах на останалите, докато крачех към стола до Адвоката. Щом всички седнаха, Лорна вдигна наздравица за мен и аз засрамено вдигнах чашата си. След това обаче се възползвах от момента и също вдигнах тост.
— За боговете на вината — казах. — Дано по-скоро освободят Андре ла Кос.
Това попари доброто настроение, но нямаше как да е иначе. Оправдателната присъда все още беше далеч. Дори когато инстинктът ти подсказва, че седиш до невинен човек в съда, не забравяш, че оправдателните присъди се раздават свидливо в система, създадена да се занимава само с виновните. Трябваше да се задоволя със знанието, че какъвто и да е изходът, съм направил всичко по силите си за Андре ла Кос.
Покашлях се, вдигнах чашата си и произнесох друг тост:
— И за Глория Дейтън и Ърл Бригс. Нека работата ни донесе справедливост.
Останалите се присъединиха с възгласи, след това настъпи мълчание. Жертвите в този случай наистина бяха много.
Опитах се да ги разведря, като върна разговора към работата.
— Преди да се напием, нека поговорим няколко минути за утрешния ден. — Започнах да ги соча един по един и да давам нареждания. — Лорна, искам да отида малко по-рано. Вземи ме в осем без петнайсет, става ли?
— Аз ще дойда, ама ти дали ще си там…
Не много завоалиран намек за закъснението ми тази сутрин.
— Дженифър, утре с мен ли си, или имаш други ангажименти?
— Сутринта съм с теб, следобед имам изслушване за преобразуване на дълг.
Още един ипотечен заем. Това засега бяха единствените дела, които ни носеха пари.
— Добре. Сиско, какво става със свидетелите?
— Скрили сме Бъдуин в „Чекърс“. Трябва да кажеш кога да го доведа в съда. Моят човек от магазина на „Ферари“ чака в готовност. И остава големият въпрос. Марко. Ще се появи ли, или няма?
Кимнах и казах:
— Той има време до десет часа, затова по-добре да призова някой в девет, когато влезе съдията. Доведи Бъдуин.
— Готово.
— Кога идва Мойя?
— Не издават точния час от съображения за сигурност. Но ще го докарат от Викторвил утре. Не мисля, че можеш да разчиташ на него в съда преди четвъртък.
— Става и така.
Нещата, изглежда, вървяха по план. По-добре беше да задържа Бъдуин Дел, продавача на оръжие, докато разбера дали Марко ще свидетелства, или не, но нямах избор. Съдебният процес винаги се развива в движение, и то почти никога така, както си го планирал и си си го представял.
— А защо да не призовем Ланкфорд преди Марко? — попита Дженифър, като погледна реда на свидетелите, който бях написал на дъската. — Така няма ли да стане?
— Трябва да си помисля — отвърнах. — Може и да стане.
— Никакво „може би“ не трябва да има, когато се явяваш в съда — заяви Сийгъл. — Трябва да си сигурен.
Сложих ръка на рамото му и кимнах в знак на благодарност за съвета.
— Прав е. Адвоката винаги е прав.
Всички се засмяха, включително и той.
След като приключихме с работните въпроси, се върнахме към яденето. Взех си второ парче пица, скоро виното хвана всички, започнахме да бъбрим и да се смеем. Всичко в света на „Холър и Ко“ изглеждаше добре.
Тогава телефонът ми завибрира. Извадих го от джоба си и проверих кой се обажда, преди да вдигна. Не исках да развалям момента.
Затворът на Лос Анджелис.