Дженифър извади бележник от чантата си, която бе оставила на земята.
— Значи искаме да продължим процеса в отсъствието на Андре? Не съм сигурна, че това ще мине.
— Продължавани са процеси и с избягали обвиняеми. Защо да не мине? Трябва да има прецедент. Ако не, ще създадем.
Дженифър поклати глава.
— В случаите на бягство обвиняемите сами се отказват от присъствие. Различно е.
Сиско не се интересуваше от юридическата дискусия, затова се отдалечи, за да може да говори по телефона.
— Не е различно, същото е — казах. — Просто всичко ще зависи от преценката на съдията.
— Преценката на съдията обхваща много широко поле за действие — каза Адвоката.
Кимнах и го посочих с пръст.
— Прав е и трябва да намерим място за клиента си в това широко поле.
— Е, във всеки случай ще ни трябва декларация от Андре — каза Дженифър. — Съдията няма дори да го обсъжда, ако Андре не подпише, а ние не знаем дали е в състояние да подписва и изобщо да разбира какво се случва.
— Извади си компютъра и веднага започвай да пишеш декларацията му.
В ъгъла под дъската за писане имаше принтер. Бях го оставил там след като колата заедно с другия принтер вътре бяха потрошени.
— Сигурен ли си, че той ще е в състояние да подпише? — попита Дженифър.
— Не се тревожи за това — отвърнах. — Ти го напиши, аз ще се погрижа за подписа.
Прекарах шест часа в чакалнята за роднини в заключеното отделение на затворническата болница. През първите четири непрекъснато ми съобщаваха, че клиентът ми е в операция. След това започнаха да идват съобщенията, че се възстановява, но не мога да го видя, защото не се е върнал в съзнание. Успях да запазя спокойствие през цялото време. Не се оплаквах и не крещях на никого.
Но към два през нощта стигнах до границите на търпението си и през десет минути започнах да настоявам да видя клиента си. Извадих целия арсенал от заплаха със съд, насъскване на медиите и дори намеса от ФБР. Нищо не постигнах обаче. Дотогава Сиско вече ми се бе обадил два пъти, за да ми каже как върви неговото разследване на разследването. Първия път потвърди това, което подозирахме — че Андре е бил нападнат с остър метален предмет от друг задържан, който е бил в съда за собственото си дело. Въпреки че бил окован като всички, които чакат да се качат на бусовете за затвора, заподозреният легнал на земята и успял да прекара веригата на кръста си през краката, като така освободил движенията си достатъчно, за да се хвърли върху Андре и да го намушка седем пъти в гърдите и корема, преди приставите да го спрат.
При второто обаждане Сиско добави и името на заподозрения — Патрик Сюъл. И каза, че досега не е намерил никаква връзка между него и агент Джеймс Марко или детектива на прокуратурата Лий Ланкфорд. Името на нападателя ми беше познато. Малко по-късно си спомних, че Сюъл беше обвиняем по дело, в което му искаха смъртна присъда и по което работеше брат ми. Сетих се, че Хари ми бе казал, че са го докарали от „Сан Куентин“, където вече излежавал доживотна присъда. От което заключих, че Сюъл е идеалният наемен убиец. Нямаше какво да губи.
Казах на Сиско да продължи да работи по това. Ако намереше дори съвсем незначителна връзка между Сюъл от една страна и Марко и Ланкфорд от друга, щях да успея да вдигна достатъчно пушилка, за да предотвратя вероятността съдия Легоу да обяви процеса за опорочен.
— Почвам — каза Сиско.
Друго и не очаквах от него.
В три и десет през нощта най-накрая ме пуснаха да видя клиента си. Бях придружен от сестра и надзирател. Облякоха ме в хирургически дрехи заради опасността от инфекция за Андре и чак тогава ме пуснаха в интензивното отделение, където крехкото тяло на Андре бе свързано с апарати, тръби и висящи пластмасови торби.
Застанах до леглото и загледах как сестрата проверява апаратите, после повдига одеялото и преглежда превръзките, обвили целия торс на Андре. Горната част на тялото му беше леко повдигната. До дясната му ръка имаше дистанционно за регулиране на леглото. Лявата му китка бе вързана с белезници за рамката. Макар затворникът да бе полужив, бяха се погрижили да няма рискове за бягство.
Клепачите на Андре бяха подути и полуотворени, но той не виждаше нищо.
— Е, ще прескочи ли трапа? — попитах.
— Не бива да ви казвам нищо — отговори сестрата.
— Но бихте могли.