— Ще знаем след първите двайсет и четири часа.
И това беше нещо.
— Благодаря.
Тя ме потупа по ръката и излезе, като остави надзирателя на вратата. Понечих да я затворя.
— Не можете да затваряте вратата — каза надзирателят.
— Разбира се, че мога. Това е среща между адвокат и клиент.
— Та той не е в съзнание.
— В момента не е, но това няма значение. Той е мой клиент и американската конституция ни дава право на консултация насаме. Искате ли утре да се изправите пред съдия и да обясните защо не сте позволили този човек, станал също така жертва на злостно престъпление, да упражни изконното си право да говори с адвоката си?
Всички завършили полицейската академия изкарват първите си две години в системата на затворите. Този надзирател не изглеждаше на повече от двайсет и четири, а може би още беше и в изпитателен срок. Знаех, че ще се огъне, и така и стана.
— Добре — каза той. — Имате десет минути. След това излизате. Лекарско нареждане.
— Става.
— Ще съм отвън.
— Хубаво. Така ще се чувствам в безопасност.
И затворих вратата.
40.
Съдия Легоу прие юристите в кабинета си рано сутринта. Ланкфорд бе поканен заедно с Форсайт, за да информира съдията за известните факти около нападението над Андре ла Кос. Ланкфорд, разбира се, представи всичко като непредизвикана агресия, която често се случва между затворници.
— Най-вероятно ще се окаже престъпление от омраза — каза той. — Господин Ла Кос е хомосексуален. Заподозреният вече е осъден за едно убийство и е на съд за друго.
Съдия Легоу кимна замислено. Не можех да опровергая инсинуациите на Ланкфорд, защото до този момент Сиско не бе намерил връзка между заподозрения за нападението срещу Ла Кос — Патрик Сюъл, от една страна, и Марко и Ланкфорд, от друга. В най-добрия случай отговорът ми можеше да се определи като слаб.
— Разследването все още не е приключило — казах. — Не бих прибързвал със заключенията.
— Сигурен съм, че никой няма да го направи — отвърна Ланкфорд.
На лицето му не беше изписано обичайното надменно самодоволство. Разчетох това като първи признаци, че нещо в него се променя. Може би бе затиснат от тежестта на знанието, че вече не е в безопасност. Ако нападението срещу Ла Кос бе опит да се сложи край на този процес, както ми се струваше, то тогава той се бе провалил. Въпросът сега беше колко се е провалил.
— Ваша Чест — започна Форсайт, — в светлината на последните събития и заради времето, което със сигурност ще бъде необходимо на жертвата, за да се възстанови, обвинението настоява процесът да се обяви за опорочен. Наистина не виждам алтернатива. Няма да успеем да гарантираме безпристрастността на делото и на съдебните заседатели, ако продължим, докато обвиняемият стигне до състояние, в което ще може да се върне в съда — ако изобщо стигне до такова състояние.
Съдия Легоу кимна, погледна ме и попита:
— Логично ли ви звучи това, господин Холър?
— Не, Ваша Чест, никак даже. Но бих искал колегата ми госпожица Арънсън да отговори на господин Форсайт. Тя е по-подготвена от мен. Прекарах нощта в болницата с клиента си.
Съдията кимна на Дженифър и тя представи прекрасни автентични аргументи срещу обявяването на процеса за опорочен. С всяко следващо изречение ставах все по-горд, че съм я привлякъл в екипа си. Без съмнение щеше да дойде денят, в който да й дишам праха. Но засега работеше за мен и с мен, на по-добро не можех и да се надявам.
Аргументите й бяха систематизирани в три стегнати точки. Първо, обявяването на процеса за опорочен би било предразсъдък към обвиняемия. Тя цитира разходите по събирането на доказателства за обвиненията, продължаващото задържане на Андре ла Кос и цената му, както и простия факт, че прокуратурата вече е изслушала по-голямата част от стратегията на защитата и ако процесът бъде обявен за опорочен, ще има възможност да се подготви по-добре за следващото дело.
— Ваша Чест, това не е честно в никакъв случай — каза тя. — Това е предразсъдък.
По мое мнение дори само този аргумент беше достатъчно добър, за да докаже тезата й. Но Дженифър закова Легоу със следващите две точки. Заяви, че при ново дело ще бъдат похарчени още пари на данъкоплатците. И завърши с това, че справедливостта ще възтържествува само ако процесът продължи.
Последните две точки бяха гениални, защото уцелиха Легоу право в сърцето. Съдия е изборна длъжност и никой кандидат за поста не би искал да бъде наречен от опонента си или от някой вестник разхитител на парите на данъкоплатците. А тържеството на справедливостта беше отправка към правото на преценка на съдията. Крайната цел на Легоу бе да осигури тържество на справедливостта и тя трябваше да реши дали ако прекрати процеса това ще стане, или ще бъде възпрепятствано.