Форсайт понечи да възрази, но Легоу вдигна ръка и го спря. Тъкмо щеше да вземе решение, но бе прекъсната от звъна на телефона на бюрото й.
Чувствах, че я държа в ръцете си и че тя всеки миг ще отхвърли искането за обявяването на процеса за опорочен. Но трябваше да изчакам.
Тя вдигна телефона, чу какво й казват, след това затвори и ни погледна.
— Джеймс Марко е в съдебната зала заедно с юрист от Агенцията за борба с наркотиците. Готов е да свидетелства.
Като че ли се замисли за няколко секунди, след което продължи:
— Искането за обявяване на процеса за опорочен се отхвърля. Господин Холър, можете да призовете следващия си свидетел до десет минути.
— Ваша Чест, трябва категорично да възразя срещу това — каза Форсайт.
— Категорично го имам предвид — отвърна Легоу с леден тон.
— Моля изпълнението на решението да бъде спряно, за да може обвинението да го обжалва.
— Господин Форсайт, можете да обжалвате по всяко време, но няма да спра изпълнението на решението. Връщаме се в съда след десет минути.
Изчака, за да даде на Форсайт възможност да й отговори, и след като той не го направи, обяви край на срещата с думите:
— Мисля, че приключихме.
Докато вървяхме към залата, екипът на защитата спазваше дистанция от три-четири метра зад екипа на обвинението. Наведох се към Дженифър и й прошепнах:
— Браво на тебе. Ще спечелим делото.
Тя се усмихна гордо.
— Адвоката ми помогна, докато снощи го връщах в дома. Умът му все още е остър като бръснач.
— На мен ли го казваш! Той все още е по-добър от деветдесет процента от юристите в този съд.
Напред в коридора видях как Ланкфорд отваря вратата на залата и ни изчаква, след като Форсайт влезе. Погледите ни се срещнаха.
Приех жеста с вратата като сигнал. Като покана. Докоснах Дженифър по лакътя, кимнах й да продължи без мен и спрях до Ланкфорд.
Той не беше глупав. Знаеше, че усилията му да спре процеса — и да спре и мен — са се провалили. Дадох му възможност да реагира, защото все още имах нужда от едната страна на конспирацията. И макар често да бях кръстосвал шпага с Ланкфорд, желанието ми да смажа Марко беше по-силно.
— Имам нещо, което ще искаш да видиш — казах.
— Не ме интересува — отвърна той. — Продължавай напред, задник.
Но в тона му нямаше обвинение. Беше просто начало на преговори.
— Мисля, че е нещо, което ще те заинтересува.
Той сви рамене. Трябваше му повече, за да вземе решение.
— А ако не теб, ще заинтересува приятелчето ти Марко.
Ланкфорд кимна.
Прекрачих прага на съдебната зала. Видях Форсайт на банката на обвинението. Беше извадил мобилния си телефон и набираше някакъв номер. Предположих, че се обажда на някой висшестоящ или на някой в апелативния отдел. Не ми пукаше на кого. Ланкфорд ме подмина и отиде да си седне на мястото до парапета. Отидох до банката на защитата и взех айпада на Лорна. На него на стопкадър чакаше видеото от къщата на Стергос. Отидох до парапета и поставих устройството на празното място до Ланкфорд, като се наведох да си вържа обувката. Прошепнах му, без да го поглеждам:
— Изгледай го до края.
Изправих се и огледах претъпканата зала. В съда вече бе плъзнал слухът, че в отделение 120 ще е най-интересно. Освен хората на Мойя, които си стояха на обичайното място, тук бяха и поне шестима журналисти, насядали на първите два реда, множество мъже с костюми, в които разпознах колеги адвокати, както и най-голямата тълпа от професионални съдебни зрители, каквато не бях виждал от дълго време — пенсионери, безработни и самотници, които бродеха всекидневно из съда в търсене на човешка драма, патос и болка. Не бях сигурен дали ги е привлякло явяването на Марко, или фактът, че обвиняемият е наръган почти до смърт предната вечер в подземието, но вестта се бе разпространила и хората прииждаха.
Забелязах Марко четири реда по-назад. Седеше до мъж с костюм, за когото предположих, че е адвокатът му. Марко не се бе постарал да се облече подходящо за случая. Носеше черна спортна блуза и джинси, както обикновено, блузата му бе затъкната в панталона, така че да се вижда кобурът на кръста му. Бандитско излъчване.