— Да, разбирам. Ще трябва да си платя, за да докажа невинността си. Имам достатъчно злато.
— Добре тогава, доставчикът ти да предаде златото на асистентката ми. Искам го преди първата ти поява пред съда утре. Така ще разбера, че си сериозен.
Знаех, че времето лети, но си позволих дълго и внимателно да огледам Ла Кос, като се опитвах да го разгадая. Твърдението му, че е невинен, звучеше достоверно, но нямах представа какво знае полицията. Знаех само версията на Андре и подозирах, че след като бъдат представени доказателствата по случая, ще разбера, че не е толкова невинен, на колкото се прави. Винаги става така.
— Добре. И нещо последно, Андре. Казал си на асистентката ми, че самата Жизел ме е препоръчала пред теб. Така ли е?
— Да. Каза, че си най-добрият адвокат в града.
— А тя откъде знаеше това?
Ла Кос изглеждаше изненадан, сякаш целият ни разговор досега се бе основавал на предположението, че с Жизел Далинджър се познаваме.
— Каза, че те познава, че си се занимавал с нейно дело. Че си й издействал наистина добро споразумение.
— И си сигурен, че е имала предвид точно мен?
— Да, теб. Твърдеше, че направо си й спасил живота. Наричаше те Мики Тогата.
Дъхът ми спря. Някога наистина имах клиентка — също проститутка — която ме наричаше така. Но не я бях виждал отдавна. Не и след като я качих на самолета с достатъчно пари, за да започне живота си наново и никога да не се връща.
— Жизел Далинджър не беше истинското й име, нали?
— Не знам. Това е всичко, което ми е известно за нея.
На стоманената врата зад мен се почука силно. Времето ми бе изтекло. Някой друг адвокат имаше нужда от място, на което да поговори с клиента си. Погледнах през масата към Ла Кос. Вече нямах съмнения дали да ми стане клиент. Категорично поемах случая.
4.
Ърл ме закара до „Старбъкс“ на Сентръл авеню и спря до тротоара отпред. Останах в колата. Не исках кафе. Трябваше ми безжичен интернет. Отворих лаптопа на масичката и използвах сигнала на кафенето, за да вляза в Мрежата. Пробвах няколко варианта на адреса на сайта и накрая написах www.Giselle4u.com. Така влязох в уебстраницата на жената, за чието убийство бе обвинен Андре ла Кос. Снимките бяха минати на фотошоп, косата й бе различна и откакто я бях виждал за последен път, върху нея бе поработил пластичен хирург, но нямах никакво съмнение, че Жизел Далинджър е някогашната ми клиентка Глория Дейтън.
Това променяше нещата. Освен проблема с конфликта на интереси — да представлявам клиент, обвинен в убийството на друг мой клиент — изпитвах и известни емоции към Глория Дейтън, пък и изведнъж ме осени прозрението, че тя ме бе използвала по начин, който не бе много различен от начина, по който мъжете я използваха почти през целия й живот.
Глория бе проект, клиент, за когото ми пукаше отвъд обичайните граници на отношенията адвокат — подзащитен. Не мога да кажа защо се случи така, само помня, че имаше скръбна усмивка, сардонично остроумие и песимистично себепознание, които ми изглеждаха привлекателни. Бях я защитавал поне шест пъти. Във всичките случаи ставаше въпрос за проституция, наркотици, подтикване към проституция и подобни. Тя бе дълбоко потънала в този начин на живот, но ми се струваше, че заслужава шанс да се издигне над него и да избяга. Не съм герой, но направих каквото можах за нея. Вкарах я в досъдебни рехабилитационни програми, защитени домове, терапии, дори веднъж я записах в градския колеж на Лос Анджелис, след като заяви, че има интерес към писането. Нищо не помагаше. Не минаваше и година и пак ми се обаждаше. Отново я бяха арестували и имаше нужда от адвокат. Лорна взе да ми намеква, че трябва да я отрежа или да я предам на друг колега, че тя е изгубена кауза. Но не можех да го направя. Истината беше, че ми харесваше да познавам Глория Дейтън или Глори Дейс2, както бе известна в професионалните си среди тогава. Имаше изкривена представа за света, която отиваше на кривата й усмивка. Дива котка, която не позволяваше на никой друг освен на мен да я опитоми.
В отношенията ни нямаше нищо романтично или сексуално. Не. Всъщност дори не съм сигурен дали бихме могли да се наречем приятели. Но ми пукаше за нея и затова ме заболя, като разбрах, че е мъртва. През последните седем години си бях мислил, че се е измъкнала, че съм й помогнал. Бе взела парите, които й дадох, и бе отлетяла за Хаваите, където твърдеше, че има стар клиент, готов да я приеме и да й помогне да започне отначало. От време на време получавах картички, понякога и на Коледа. Във всичките ми пишеше, че е добре и е чиста. Те ме караха да се чувствам все едно съм постигнал нещо, което рядко се удава на съдебните зали и коридорите на закона. Че съм променил нечия житейска посока.