— Агент Марко, моля кажете на съдебните заседатели откъде познавате жертвата Глория Дейтън.
— Не я познавам.
— Чухме показания, според които тя е била ваша информаторка. Не е ли вярно?
— Не е вярно.
— Тя обади ли ви се на шести ноември, за да ви съобщи, че е призована да даде показания по иск за отмяна на присъдата на Хектор Аранд Мойя?
— Не, не е.
— Знаете ли кой е Хектор Аранд Мойя?
— Да, знам.
— Откъде?
— Той е дилър на наркотици, който бе арестуван от лосанджелиската полиция преди осем години. След това случаят бе поет от федералното обвинение и се оказа при мен. Тогава работих по него. Мойя бе осъден по няколко състава от федерален съд и получи доживотен затвор.
— И докато работехте по този случай, да сте се натъквали на името на Глория Дейтън?
— Не, не съм.
Млъкнах за миг и погледнах записките си. До този момент Марко се държеше направо сърдечно и изобщо не се притесняваше, че ще бъде принуден да каже истината. Очаквах, че ще отрича така. Моята работа бе да направя пукнатина във фасадата му и да я използвам по някакъв начин.
— В момента сте част от федерално дело, което засяга и Хектор Мойя, нали така?
— Не знам подробности. Юристите се занимават с делото.
— Господин Мойя съди федералното правителство, защото според него арестът преди осем години е бил нагласен. Прав ли съм?
— Господин Мойя е в затвора и е отчаян. Може да съди всеки за каквото си пожелае, но фактите сочат, че не съм бил на мястото на ареста и това не е бил мой случай. Той дойде при мен после и това е всичко, което знам по въпроса.
Кимнах, сякаш съм доволен от отговора.
— Добре, да продължим. Ами другите играчи в този процес? Познавате ли и имате ли общо минало с някой от тях?
— Играчи? Не съм сигурен какво имате предвид.
— Например познавате ли прокурора господин Форсайт?
Обърнах се и посочих Форсайт.
— Не, не го познавам — отвърна Марко.
— Ами главния разследващ по случая детектив Уитън? — попитах. — Някакви предишни контакти с него?
Форсайт възрази и попита какво целя с този криволичещ разпит. Помолих съдията за търпение и обещах бързо да стигна до целта. Тя ме остави да продължа.
— Не, не познавам и детектив Уитън — отвърна Марко.
— Ами детектива на прокуратурата господин Ланкфорд?
И посочих Ланкфорд, който се взираше в тила на Форсайт.
— Познаваме се от десет години — каза Марко.
— Откъде? — попитах.
— Пътищата ни се пресякоха заради случай, по който той работеше, докато беше в полицията в Глендейл.
— Какъв случай?
— Двойно убийство. Жертвите бяха наркодилъри. Ланкфорд пое случая и се консултира с мен два или три пъти.
— Защо с вас?
— Предполагам, че защото работя в Агенцията за борба с наркотиците. Жертвите бяха наркодилъри. В къщата, в която бяха убити, бяха намерени наркотици.
— И какво искаше да знае детектив Ланкфорд? Дали знаете нещо за жертвите, или кой може да ги е убил?
— Да. Такива неща.
— Успяхте ли да му помогнете?
— Не точно…
Форсайт отново възрази, като каза, че въпросите нямат връзка с делото.
— Процесът е за убийство отпреди седем месеца — каза той. — Господин Холър не е показал връзка между него и между случая отпреди десет години.
— Връзката ще стане ясна всеки момент, Ваша Чест — заявих. — И господин Форсайт много добре го знае.
— Побързайте, господин Холър — каза съдия Легоу.
Кимнах в знак на благодарност и продължих:
— Агент Марко, да не би да казахте, че не сте успели да помогнете на детектив Ланкфорд?
— Така мисля. Доколкото знам, така и не успяха да намерят виновен.
— Познавахте ли жертвите?
— Знаех кои са. Държахме ги под око, но не бяха обект на разследване.
— А какво ще ни кажете за този случай, агент Марко? За убийството на Глория Дейтън. Детектив Ланкфорд консултирал ли се е с вас по него?
— Не, не е.
— А вие давали ли сте му съвети?
— Не.
— Значи между вас няма никаква комуникация?