— Ваша Чест, нямам повече въпроси засега, но моля съдът да задържи агент Марко като свидетел, за да мога да го призова по-късно днес.
Тя се намръщи.
— Защо не довършите разпита си сега, господин Холър?
— Трябва да взема показания от друг свидетел тази сутрин и от неговото свидетелство ще извлека последния си въпрос към агент Марко. Оценявам търпението на съда към продължителното изложение на защитата.
Легоу попита Форсайт дали има проблем с предложението ми.
— Ваша Чест, обвинението вече се умори от полетите на фантазията на адвоката на защитата, но още веднъж ще се съгласим да го изслушаме. Знам, че това ще е още един епичен провал за него и, простете, но ще му се насладя.
Съдията попита Форсайт дали ще се възползва от възможността да разпита Марко преди той да слезе от свидетелската банка, или ще го направи следващия път, когато го призова следобед. Без много да му мисли, Форсайт предпочете да изчака и да го разпита наведнъж, без прекъсване. И за всеки случай си запази правото да призове Марко пак, дори и аз да не го направя.
Съдия Легоу каза на Марко, че може да си върви засега, но му нареди да се върне в съда в 13 часа. След това ми нареди да призова следващия си свидетел и аз казах:
— Защитата призовава Лий Ланкфорд.
Обърнах се към Ланкфорд. Той бавно се изправяше.
— И, Ваша Чест, ще ни трябва дистанционното за прожекционния апарат за представяне на видеозапис — добавих.
Погрижих се да отправя тази молба преди Марко и адвокатът му да излязат от залата. Исках да се замислят за видеото, което се канех да пусна.
42.
Ланкфорд вървеше към свидетелската банка уверено, но бавно. Беше вперил поглед в някаква точка на стената над нея. Взрях се внимателно в него. Приличаше на човек, който решава наум уравнения и се движи на автопилот. Помислих си, че това е добър знак, че той осъзнава, че единственото му спасение минава през мен. Реших, че много скоро след началото на разпита ще разбера кой път е избрал.
Като детектив на прокуратурата по случая, Ланкфорд бе получил стандартното изключение от правилата, според което можеше да остане в залата, въпреки че бе в списъка със свидетелите на защитата. Това означаваше, че съдебните заседатели го познаваха още от времето, когато бяха подбирани, бяха свикнали с всекидневното му присъствие до парапета зад Форсайт. Но той не им беше представен до мига, в който го накарах да стане прав при разпита на Хенсли предния ден. Затова го накарах да каже кой е, какво работи, какъв опит има като детектив в отдел „Убийства“ в Глендейл, макар Марко вече да бе разказал за това.
Продължих с въпроси, важни за тезата на защитата. Струваше ми се, че всички нишки на делото ме бяха водили към този свидетел. Всичко се свеждаше до този момент.
— Добре — казах, — нека поговорим за този конкретен случай. Как точно стана — разпределиха ли ви да работите по него, или вие сам поискахте?
Ланкфорд седеше с наведени очи. Позата и поведението му показваха, че не е чул въпроса. Остана неподвижен и не каза нищо няколко секунди. Тишината се проточи толкова дълго, че ми се стори, че съдията всеки миг ще го подкани, но той най-накрая проговори.
— Обикновено делата за убийства се разпределят на ротационен принцип.
Кимнах и започнах да формулирам наум следващия въпрос, когато Ланкфорд добави:
— Но аз лично поисках да работя по този случай.
Млъкнах и изчаках Ланкфорд да каже още нещо, но той не го направи. Въпреки това пълният му отговор ми даде сериозно основание да смятам, че преди малко сме постигнали мълчаливо споразумение.
— Защо поискахте?
— Преди време бях разпределен по дело за убийство на прокурор Бил Форсайт и двамата работихме добре заедно. Поне тази причина изтъкнах.
Гледаше ме право в очите и ми се стори, че в думите му има някакво послание. Гледаше ме почти умолително.
— Да не би да казвате, че сте имали и скрит мотив да поискате да работите по това дело?
— Да, имах.
Почти усетих как Форсайт се стегна на банката до катедрата.
— И какъв беше този мотив?
— Исках да работя по делото, за да мога да го следя отвътре.
— Защо?
— Защото така ми бе наредено.
— Имате предвид от някой висшестоящ?
— Не, нямам това предвид.
— Тогава от кого?
— От Джеймс Марко.