Казах на Ланкфорд да отговори на въпроса.
— Каза ми само, че трябва да я намери. Че е била доносник, след това е напуснала града за много години и сега се е върнала, а той не можел да я намери, затова си мислел, че сигурно се подвизава под ново име.
— И остави на вас да я намерите, така ли?
— Да.
— Кога се случи това?
— Миналия ноември, в седмицата преди тя да бъде убита.
— Как я намерихте?
— Рико ми даде нейна снимка.
— Кой е Рико?
— Рико е Марко. Това му беше прякорът, защото работеше по случаи с рекет.
— Имате предвид закона РИКО — за противодействие срещу организации, осъществяващи рекет и корупция?
— Да.
— Каква снимка ви даде?
— Прати ми я на мобилния телефон. Беше я снимал вечерта, в която я е направил свой информатор. Стара снимка, отпреди осем или девет години. Арестувал я, но сключил с нея сделка, че няма да я регистрира, ако започне да му донася информация. Снимал я за картотеката си от доносници и още я пазел.
— Снимката още ли е у вас?
— Не, изтрих я.
— Кога?
— След като чух, че е била убита.
След този отговор помълчах за по-силен ефект.
— Използвахте ли снимката, за да я намерите?
— Да. Започнах да търся в сайтовете на местни фирми за момичета на повикване и накрая я намерих под името Жизел. Прическата й бе различна, но беше тя.
— И какво направихте след това?
— Обикновено не се дават подробности за момичетата на повикване. Не можеш просто да им поискаш адреса и телефона. На страницата на Жизел пишеше, че предлага услугата „Хубава жена“ в „Бевърли Уилшър“. Помолих Рико, тоест Марко, да ми наеме стая там под едно от фалшивите му имена.
— Фалшиви имена за работа под прикритие ли имате предвид?
— Да.
— Какво беше името?
— Роналд Уелдън.
Знаех, че това може да се провери чрез Хенсли и архива на хотела, ако се наложи по-късно версията на Ланкфорд да бъде потвърдена. Показанията му изведнъж придадоха на делото съвсем нови измерения.
— Добре, и какво се случи после?
— Марко нае стаята и ми даде ключа. Беше от стая на осмия етаж. Отидох там и когато отворих вратата, пристигна пиколо с количка и тръгна към стаята отсреща.
— Имате предвид, че е изглеждало, че хората там се изнасят?
— Да.
— Какво направихте тогава?
— Влязох в стаята си и започнах да наблюдавам през шпионката. В отсрещната стая имаше двойка, мъж и жена. Пиколото си тръгна с багажа им пръв, а след това излязоха и те. Не затвориха вратата. И аз влязох в стаята им.
— Какво направихте там?
— Първо се огледах. И извадих късмет. В кошчето за боклук намерих няколко плика и по всичко личеше, че в тях е имало поздравителни картички за сватба. Бяха адресирани до Даниъл и Линда или господин и госпожа Прайс. Досетих се, че името на мъжа е Даниъл Прайс. Използвах това име и номера на стаята, за да поръчам Жизел Далинджър същата вечер.
— Защо си направихте този труд?
— Първо, защото знам, че всичко може да бъде проследено. Всичко. Не исках това да се свързва с мен. И второ, работил съм в отдел за борба с пороците, докато бях ченге. Знам какво правят проститутките и сводниците им, за да избегнат полицията. Този, който уреждаше ангажимента на Жизел, щеше да ми звънне в хотела. Така се надяват да потвърдят, че не съм полицай. Можех да го направя и от стаята, която ми бе взел Марко, но видях отворена врата и си помислих, че от другата стая ще стане още по-добре и никой няма да може да го свърже с мен. И с Марко.
С този отговор Ланкфорд прекрачи границата от укриване на информация по основателни причини към конспирация. Ако беше мой клиент, точно тук щях да го спра. Но аз го притиснах още повече.
— Да не би да казвате, че сте знаели какво е щяло да се случи с Жизел същата вечер?
— Не, в никакъв случай. Просто вземах предпазни мерки.
Взрях се в Ланкфорд. Не бях сигурен дали прикрива собствената си съпричастност към убийство, или казва истината.
— Значи уговорихте услугата за вечерта и я изчакахте във фоайето, правилно ли съм разбрал?
— Да.
— И използвахте шапката си, за да се скриете от камерите?
— Да.
— И след това проследихте Жизел до дома й на Франклин авеню?
— Да.