Затворих бавно лаптопа и казах на Ърл да ме откара у дома. След това се обадих на Лорна и я помолих да организира събрание на целия личен състав следващата сутрин. Андре ла Кос щеше да се яви в съда, за да му прочетат обвинението, някъде между 10 и 12 часа. Исках да се срещна с екипа си и да задвижа нещата преди това. Казах й да извади целия архив на Глория Дейтън и да го донесе.
— Защо ти е архивът на Глория? — попита тя.
— Защото тя е жертвата — отвърнах.
— О, боже, сигурен ли си? Сиско ми каза друго име.
— Сигурен съм. Ченгетата още не знаят, но е тя.
— Съжалявам, Мики. Знам, че я… харесваше.
— Да, така е. Тъкмо наскоро си мислех за нея и възнамерявах да отида до Хаваите, когато затворят съдилищата за Коледа. Щях да й се обадя, като стигна там.
Лорна не каза нищо. Бях измислил пътуването до Хаваите, за да преживея празниците без детето си. Но отхвърлих идеята с надеждата, че нещата ще се променят. Че може би на Коледа ще получа обаждане и покана за вечеря. Ако отидех до Хаваите, щях да пропусна тази възможност.
— Виж какво — казах, след като се изтръгнах от мислите си. — Сиско при теб ли е?
— Не. Мисля, че отиде до дома на жертвата… имам предвид Глория… за да види какво може да научи.
— Добре, ще му се обадя. До утре.
— О, Мики, почакай. Искаш ли и Дженифър да дойде на събранието? Мисля, че утре има две явявания в съда.
— Да, на всяка цена. Ако съвпада с делата й, виж дали не можеш да накараш някой от рицарите джедаи да я замести.
Бях наел Дженифър преди няколко години направо от юридическия факултет на Югозападния университет и тя се занимаваше с процъфтяващата ни практика с клиенти с предсрочно изискуеми ипотеки. Тя бе позападнала напоследък за сметка на криминалните дела, но Дженифър все още имаше доста случаи. Беше се оформила група адвокати, които редовно се занимаваха с ипотеки и ходеха на обеди и вечери, за да си обсъждат истории и стратегии. Наричаха се рицарите джедаи и лоялността на ордена им се простираше дотам, да се заместват в съда, когато не можеха да насмогнат.
Бях сигурен, че Дженифър не би имала нищо против да пропусне дело за ипотека заради тежко престъпление. Когато я наемах, ми каза, че иска да направи кариера в наказателното право. А напоследък ми намекваше с мейлите си и на събранията ни веднъж на две седмици, че е време да наема някой, който да поеме ипотеките, за да може тя да се захване по-сериозно с наказателни дела. Аз се опъвах, защото наемането на още един човек щеше да ме приближи до нуждата от традиционна уредба на практиката с кантора, секретарка, копирна машина и така нататък. Не ми харесваше идеята да се закотвя под покрив сред тухли и хоросан. Предпочитах да работя от задната седалка на лимузината и напълно свободен.
Свалих прозореца и оставих ветреца да охлади лицето ми. Това ми напомни защо ме привлича този начин на живот.
Скоро обаче се наложи да вдигна стъклото, за да се чуя със Сиско по мобилния телефон. Обадих му се и той ми докладва, че ходи от врата на врата в сградата, в която бе живяла и умряла Жизел Далинджър.
— Нещо ново?
— Дреболии. Била е затворена. Нямала много гости. Сигурно е практикувала професията навън.
— Как се влиза в сградата?
— Външната врата се заключва. Пускат те с натискане на бутон от дома.
Което утежняваше положението на Ла Кос. Полицаите вероятно бяха предположили, че е познавала убиеца и го е пуснала да влезе.
— Някакви следи за влизащите и излизащите? — попитах.
— Не, отварянето и затварянето не се записва — отвърна Сиско.
— Камери?
— Не.
Това можеше да се окаже и добре, и зле за Ла Кос.
— Хубаво. Когато свършиш там, имам нещо за теб.
— После може да се върна пак. Управителят на сградата е много услужлив.
— Ясно. Утре среща на целия личен състав в осем. Преди това искам да провериш едно име — Глория Дейтън. Можеш да вземеш рождената й дата от Лорна. Искам да знам къде е била през последните няколко години.
— Нямаш проблеми. Коя е тя?