Посочих вдясно на екрана и проследих Глория с пръст. Тя се усмихна на охранителя, който стоеше на входа на нишата с асансьорите, и мина смело покрай него. Скоро ъгълът се промени и я видяхме през камера на тавана над пространството пред асансьорите. Глория провери електронната си поща през телефона, докато чакаше. Асансьорът пристигна и тя се качи.
Следващият кадър беше от вътрешността на кабинката. Глория натисна копчето с цифрата 8. Докато се качваше, вдигна чантата и погледна в нея. Гледната ни точка не ни позволяваше да видим съдържанието й.
Когато пристигна на осмия етаж, слезе от асансьора и екранът почерня.
— Е, тук губим картината — каза Сиско. — На етажите няма камери.
— Защо? — попитах аз.
— Казаха ми, че е от съображения за опазване на личното пространство на гостите. Ако записват кой в коя стая влиза, може да си навлекат големи неприятности, когато става въпрос за разводи, призовки и тем подобни.
Кимнах. Обяснението изглеждаше логично.
Екранът отново оживя и показа как Глория слиза с асансьора. Забелязах, че таймкодът показва, че са изминали пет минути, което означаваше, че Глория очевидно е почукала на вратата и е почакала достатъчно дълго в коридора пред стая 837.
— Има ли вътрешен телефон на осмия етаж? — попитах. — Дали тя през цялото време е чукала на вратата, или се е обадила на рецепцията да пита за стаята?
— Няма телефон — отвърна Сиско. — Само часовник.
След като слезе на приземния етаж, Глория излезе от асансьора и тръгна към вътрешен телефон, поставен на маса до стената. Вдигна слушалката и разговаря с някого.
— Тук моли да я свържат със стаята — каза Сиско. — Рецепционистката й казва, че в хотела няма никакъв Даниъл Прайс и никой не се е регистрирал в 837-а стая.
Глория затвори телефона. Личеше си, че е раздразнена. Идването й се бе оказало загуба на време. Тръгна през фоайето към вратата с по-бърза стъпка, отколкото на идване.
— А сега гледайте това — предупреди ни Сиско.
Глория бе насред фоайето, когато в обсега на камерата на десет метра зад нея се появи мъж. Носеше бомбе, бе привел глава и разглеждаше дисплея на телефона си. Изглежда, също вървеше към вратата. Нищо подозрително нямаше в него, само скритото от шапката лице и приведената поза.
Изведнъж Глория смени посоката и тръгна към рецепцията. Това накара мъжа зад нея да се почувства неудобно и да направи същото. Обърна се, отиде до един диван и седна.
— Следи ли я? — попита Лорна.
— Почакай — каза Сиско.
На екрана се видя как Глория отива до рецепцията, изчаква да обслужат друг клиент пред нея, след това задава някакъв въпрос на служителя на хотела. Той набра нещо на клавиатурата, погледна екрана и поклати глава. Очевидно й казваше, че няма никакъв Даниъл Прайс, регистриран в хотела. През цялото това време мъжът с шапката седеше с приведена глава и скрито от периферията лице. Гледаше телефона си, но не правеше нищо с него.
— Той дори не натиска копчетата — каза Дженифър. — Просто се взира в телефона.
— Гледа Глория — казах аз. — Не телефона.
Беше невъзможно да се определи със сигурност заради шапката, но изглеждаше очевидно, че следи Глория. Когато приключи на рецепцията, тя се обърна и отново тръгна през фоайето към вратата. Извади мобилния си телефон от дамската си чанта и натисна едно копче. Преди да стигне до вратата, бързо каза нещо по телефона и го пусна в чантата си. След това излезе от хотела.
Мъжът с шапката стана и тръгна след нея. Ускори крачка, когато тя мина през вратата. По всичко личеше, че внезапното решение да Глория да се върне до рецепцията бе разкрило преследвача й.
Щом мъжът също излезе от фоайето, ъгълът на камерата отново се смени и видяхме тротоара пред хотела. До тротоара спря черна лимузина също като моята, Глория отвори задната врата, хвърли вътре чантата си и се качи. Колата потегли и излезе от кадър. Мъжът с шапката прекоси загражденията и също изчезна от картинката, като нито веднъж не вдигна достатъчно глава, та да видим поне носа му.
Видеото свърши. Всички мълчахме и мислехме върху това, което бяхме видели.
— Е? — попита накрая Сиско.
— Следили са я — казах аз. — Предполагам, че си разпитал в хотела за мъжа?
— Разпитах и нищо не излезе. Онази вечер никой от охраната не е работил под прикритие. Мъжът — който и да е той — е бил външен човек.
Кимнах и се замислих отново за видяното.