Парите имат склонността да разрушават връзките. Две седмици след като Рамзи взела хилядарките, в полицията се обадила жена и попитала дали общината още дава наградата и когато й отговорили утвърдително, разказала изненадваща история. Оказало се, че истинската цел на обира била обезщетението от четвърт милион долара, а изнасилвачът обирджия бил приятелят на Рамзи Тарик Ъндъруд. Изнасилването било част от сложна измама, която според свидетелката била измислила самата Рамзи.
Жената, която се обадила, била най-добрата приятелка на Рамзи, която се почувствала изоставена, след като върху дружката й се изсипали несметни богатства. След като съдът разреши подслушване на телефоните им, Рамзи, приятелят й и съучастникът му в обира скоро бяха арестувани. На Ъндъруд беше назначен служебен защитник, което означаваше, че Рамзи не може да получи такъв, и делото й бе предадено на мен. Беше случай, от който нямаше да изкарам много пари, и имаше малка вероятност да спечеля, но Рамзи отказваше споразумение. Искаше съдебен процес и нямах друг избор, освен да й го дам. Очертаваше се грозен край.
Напомнянето за тези преговори уби инерцията, която бях набрал. Стенанието ми не остана незабелязано за Лорна и тя предложи:
— Искаш ли да се опитам да го отложа?
Замислих се. Изкушението беше голямо.
— Искаш ли да го поема аз? — предложи Дженифър.
Разбира се, че тя искаше. Би поела всяко наказателно дело, което й дам.
— Не, случаят е заплетен — казах. — Не мога да ти го дам. Лорна, виж какво можеш да направиш. Искам днес да се занимавам с Ла Кос, стига да мога.
— Ще ти се обадя.
Останалите или си взимаха последна поничка, или вече тръгваха към вратата.
— Значи така. Всички си имате задачи и никой не знае какво ще правим по това дело — казах аз. — Ще държим връзка. Обаждайте ми се за всичко, което научите.
Взех си още една чаша кафе и излязох последен. Ърл ме чакаше с колата на задния паркинг. Казах му да кара към съда в центъра и да избягва магистралата. Исках да стигна там навреме и да мога да поговоря с Ла Кос, преди да го изправят пред съдията.
7.
Имах петнайсет минути с клиента си преди да го отведат в съдебната зала заедно с още няколко задържани. Намираше се в претъпкана клетка до залата и трябваше да се наведа чак до решетката и да шепна, за да не ме чуят другите.
— Андре, нямаме много време — казах. — След няколко минути ще те заведат в съдебната зала и ще те изправят пред съдията. Всичко ще мине бързо и няма да боли, ще ти прочетат обвинението и ще определят дата за следващото заседание.
— Няма ли да ме питат дали се признавам за виновен?
— Не, не още. Това е просто формалност. След като те арестуват, имат четирийсет и осем часа, за да те заведат в съда и да задвижат нещата. Ще мине много бързо.
— А пускането под гаранция?
— Няма как, освен ако кюлчето, което ни прати, не е едно от многото, които притежаваш. Обвинен си в убийство. Ще ти определят гаранция, но тя ще е минимум два милиона, може дори два и половина. Това значи, че трябва да внесеш двеста хиляди. Имаш ли толкова злато? И няма да ти ги върнат, нали знаеш?
Той удари челото си в решетката, която ни разделяше, и го притисна към нея.
— Не мога да понасям това място!
— Знам. Но в момента нямаш избор.
— Каза, че можеш да ме вкараш в друго отделение.
— Да, мога да го направя. Само кажи и ще ти издействам да те изолират.
— Направи го. Не искам да се връщам там.
Наведох се и му прошепнах:
— Да не ти се е случило нещо нощес?
— Не, но онези типове там са животни. Не искам да съм при тях.
Не му казах, че независимо къде го преместят в затвора, все няма да му хареса. Животните в затвора са навсякъде.
— Ще повдигна въпроса пред съдията — обещах му. — Сега обаче искам да те питам някои неща, преди да влезем, става ли?
— Давай. Получи ли златото?