Подадох документа и писалката през решетките и той го подписа. Прегледа набързо листа, докато ми го връщаше.
— Коя е Глория Дейтън?
— Жизел. Това е истинското й име.
Наведох се и прибрах документа в куфарчето си.
— Още няколко неща — казах, като се изправих. — Вчера ми каза, че ще се свържеш с клиентката си, която ти е препоръчала Жизел. Направи ли го? Трябва да говоря с нея.
— Да, тя няма нищо против. Можеш да й се обадиш. Казва се Стейси Камбъл.
Каза ми номера й и аз си го записах на дланта.
— Знаеш телефона й наизуст? Повечето хора вече не помнят номера, защото ги избират автоматично от мобилния си телефон.
— Ако държах телефоните на всички в мобилния си, вече щяха да са у полицията. Често сменяме номерата и аз помня всичките наизуст. Това е единственият сигурен начин.
Кимнах. Бях впечатлен.
— Добре, вече всичко е наред. Да вървим при съдията.
— Каза — няколко неща.
— О, да.
Бръкнах в джоба на сакото си и извадих няколко визитки. Подадох му ги през решетката и казах:
— Остави ги на пейката ей там.
— Майтапиш ли се? — попита той.
— Не. Хората винаги търсят добри адвокати. Особено когато се озоват тук и се срещнат със служебния защитник, който се занимава с тяхното дело и с още триста подобни. Разпръсни ги по пейката и ще се видим в съдебната зала.
— Щом казваш.
— И запомни: можеш да говориш с когото си поискаш за адвоката си, но не разговаряй с никого за делото си. Ама с никого! Иначе думите ти ще се върнат и ще те ухапят по задника. Обещавам ти го.
— Разбрах.
— Добре.
Захранването на правораздавателната система започва с първото изправяне пред съда. Тогава уловените в мрежата се предават на пазара.
Излязох от ареста и нагазих в тресавището, пълно с адвокати, прокурори, детективи и всякакъв помощен персонал, които изпълняваха танц без предварителна хореография пред съдия Мери Елизабет Мърсър. Нейната работа беше да гарантира, че всеки арестуван за престъпление ще бъде бързо информиран какви са обвиненията срещу него и ще му бъде назначен защитник, ако той не се е погрижил сам за това. На практика това означава, че всеки обвиняем има по няколко минути пред съдията, преди да започне дългото му и обикновено мъчително пътуване през системата.
Банките на адвокатите в този вид съдилища са големи като заседателни маси — направени са така, че на тях да могат да седнат няколко защитници, които чакат клиентите им да бъдат повикани.
Още колеги се навъртаха около заграждението вляво от съдийската катедра, където водеха обвиняемите от ареста на групи по шест. Стояха до клиентите си, докато им четяха обвиненията и им насрочваха следващо изслушване, на което те формално щяха да заявят дали се признават за виновни, или не. За външните хора — а сред тях бяха и самите обвиняеми и семействата им, насядали по дървените пейки в залата — е трудно да следят и да проумеят какво се случва. Разбират само, че така работи съдебната система, която оттук нататък ще ръководи живота им.
Отидох до банката на пристава, на която бе списъкът с арестантите. Първите трийсет имена бяха зачертани. Съдия Мърсър явно действаше много ефективно през сутрешната си смяна. Видях името на Андре ла Кос срещу номер трийсет и осем. Това означаваше, че преди неговата група има още една. А на мен ми даваше време да намеря място, на което да седна и да си проверя съобщенията.
Всичките девет стола на адвокатската маса бяха заети. Огледах редицата столове покрай заграждението, което отделяше галерията за публиката от работната зона на залата, и забелязах един празен. Тръгнах натам и чак тогава видях човека, до когото щях да седна. Не беше адвокат, а ченге, и с него имахме обща история, за която случайно бе станало дума тази сутрин на събранието на фирмата. Той също ме позна и направи физиономия, когато се настаних до него.
Зашепнахме си, за да не привличаме вниманието на съдията.
— Виж ти! Самият Мики Устата, големият съдебен оратор и защитник на кретени.
Направих се, че не съм го чул. Свикнал съм с подобни реплики от ченгета.
— Детектив Ланкфорд, отдавна не сме се виждали.