— Пускаме камерата винаги когато някой влезе в тези стаи. Това е стандартна…
— … политика. Да, знам. Да продължим нататък.
Превъртях записа още двайсет минути до момента, в който Уитън става от стола, сваля сакото си и го слага на облегалката. След това приближава стола до масата и застава зад него, като се навежда напред с опрени на масата ръце.
— Значи не знаеш нищо за убийството й, това ли ми казваш? — попита той Ла Кос от екрана.
Спрях видеото.
— Детектив Уитън, защо в този момент от разпита свалихте сакото си?
— Имате предвид разговора. Свалих си сакото, защото вътре ставаше задушно.
— Но сте свидетелствали, че камерата е била скрита в климатика. Той не беше ли пуснат?
— Не знам дали е бил пуснат, или не. Не съм го проверявал, преди да влезем.
— Тези така наречени стаи за разпити не са ли наричани от детективите „сауни“, защото се използват да изпотят заподозрените с надеждата да ги принудят да съдействат и да правят самопризнания?
— Никога не съм чувал подобно нещо. Не.
— И никога не сте използвали думата, за да опишете тази стая?
Посочих екрана и зададох въпроса с такава изненада в гласа, че се надявах Уитън да си помисли, че имам в ръкава някакъв скрит коз, за който той не знае. Но блъфирах и детективът се измъкна със стандартния отговор.
— Не си спомням да съм използвал тази дума. Не.
— Добре, значи си свалихте сакото и застанахте над господин Ла Кос. За да го сплашите ли?
— Не, просто ми се прииска да стана. Седяхме от доста време.
— Да нямате хемороиди, детектив?
Форсайт възрази отново и ме обвини, че се опитвам да накарам детектива да се чувства неудобно. Казах на съдията, че просто се опитвам да взема показания, които ще помогнат на съда да разбере защо на детектива му се е приискало да стане по време на разговора на двайсетата минута от него. Съдията прие възражението на детектива и ми каза да продължа без въпроси от толкова личен характер.
— Добре, детектив — казах аз. — Ами господин Ла Кос? Той можеше ли да стане, ако поиска? Можеше ли да стои над вас, докато вие сте седнали?
— Не бих възразил — отвърна Уитън.
Надявах се съдията да разбира, че отговорите на Уитън са до голяма степен лъжливи и част от танца, който полицаите изпълняват всеки ден в участъка. Те вървят по ръба на конституцията, опитват се да стигнат колкото се може по-далеч, преди да осветлят нещастния глупак, който седи срещу тях на масата. Трябваше да докажа, че това е разпит на задържан и че при тези обстоятелства Андре ла Кос не се е чувствал свободен да напусне. Ако успеех да убедя съдията в това, тя щеше да отсъди, че Ла Кос е бил наистина арестуван, когато е влязъл в стаята за разпити, и че би трябвало да му прочетат правата. След това можеше да изхвърли цялото видео в коша и да съсипе тезата на обвинението.
Посочих отново екрана.
— Нека поговорим какво има по вас, детектив.
Накарах Уитън да опише подробно за протокола кобура и пистолета си „Глок“, след това колана, белезниците, допълнителния пълнител за оръжието, значката и лютивия спрей.
— С каква цел показахте на господин Ла Кос тези неща?
Уитън поклати глава, все едно говорех глупости.
— Няма цел. Беше топло и си свалих сакото. Нищо не съм показвал.
— Значи казвате на съда, че демонстрацията на оръжието, значката, допълнителните патрони и лютивия спрей пред клиента ми не е била средство за сплашване?
— Точно това казвам на съда.
— Ами в този момент?
Превъртях видеото още една минута напред до мига, в който Уитън дърпа стола от масата, слага единия си крак върху него и започва напълно да доминира над малката маса и Ла Кос, който е по-дребен от него.
— Не съм го сплашвал — каза Уитън. — Просто си говорех с него.
Погледнах записките в бележника си, за да се уверя, че не съм пропуснал нищо, което исках да влезе в протокола. Не вярвах Легоу да отсъди в моя полза, но имах шанс това да стане при обжалването. Междувременно бях получил още една възможност да разговарям с Уитън. Това ми позволяваше да се подготвя по-добре за процеса, когато наистина щеше да трябва да го нападна. Преди края на кръстосания разпит се наведох към Ла Кос и прошепнах просто от любезност:
— Нещо да пропуснах?
— Не — прошепна ми в отговор Ла Кос. — Мисля, че съдията разбра какво е правил той.