Валенцуела ми подаде сгънат лист и каза:
— Мик, това е за теб.
— Какво е?
Взех документа и започнах да го размахвам, за да го разгъна с една ръка.
— Призовка. Вече ти е връчена.
— Какви ги дрънкаш? Да не си станал призовкар?
— Едно от многото ми умения, Мики. Човек трябва да се прехранва по някакъв начин. Я вдигни призовката!
— Майната ти!
Знаех процедурата. Искаше да ме снима с документа, за да докаже, че си е свършил работата. Призовката ми бе връчена, но нямаше да позирам за снимка. Държах листа зад гърба си. Валенцуела въпреки това ме снима с телефона си.
— Няма значение — каза той.
— Това е напълно ненужно, Вал — отвърнах аз.
Той прибра телефона си, а аз погледнах документа. Веднага видях кое е делото: Хектор Аланд Мойя срещу Артър Ролинс, директор на федералния затвор Викторвил. Беше по член 2241 и беше вариация на молбата за лично явяване пред съдия за доказване на неправомерно задържане, позната на адвокатите като „истинското лично явяване“, защото не беше сграбчване за процесуална сламка, а декларация, че имаш умопомрачаващи нови доказателства, че си невинен. Мойя държеше в ръкава си нов коз и това някак си бе свързано с мен, което означаваше, че е свързано и с покойната ми клиентка Глория Дейтън. Тя бе единствената връзка между Мойя и мен. Основният мотив при иска по 2241 беше твърдението, че молителят — в този случай Мойя — е задържан незаконно в затвора, затова и искът бе насочен срещу директора. В цялата молба трябваше да има нещо повече, твърдение за ново доказателство, което би трябвало да привлече вниманието на федерален съдия.
— Добре, Мик. Значи без лоши чувства?
Погледнах Валенцуела над листа. Отново бе извадил телефона си и ме снима. Дори бях забравил за присъствието му. Бих полудял, ако вече не бях толкова заинтригуван.
— Не, нямам лоши чувства, Вал. Ако знаех, че си станал призовкар, щях и аз да те ползвам.
Сега пък Валенцуела беше заинтригуван.
— Когато кажеш, пич. Имаш ми телефона. Няма много пари на пазара с гаранциите в момента, така че обирам каквото е останало, ако ме разбираш.
— Разбирам те. Но предай на работодателя си по това дело, че като на адвокат му казвам, че призовката не е начин да…
Изгубих дар слово, когато прочетох името на адвоката, издал призовката.
— … Силвестър Фългони?
— Който мамата ще ви разгони.
И Валенцуела се засмя, горд от остроумния си отговор. Но аз си мислех нещо друго. Силвестър Фългони наистина действаше твърде грубо. Но беше необичайно да ме призовава тъкмо той, защото адвокатските права му бяха отнети и излежаваше присъда във федерален затвор за укриване на данъци. Бе изградил успешна практика най-вече с дела срещу правораздавателни органи по най-различни обвинения — ченгета, които се възползват от служебното си положение, за да не ги съдят за побой, изнудване и други престъпления, понякога дори и убийство. Беше спечелил на клиентите си милиони от споразумения и присъди и бе прибрал и своя дял от тях. Само че не си бе направил труда да си плаща данъците и накрая държавата, която толкова често съдеше, забеляза това.
Фългони твърдеше, че е жертва на отмъщение, което цели да го накара да спре да защитава жертвите на правораздаването и държавата, но истината беше, че не си бе плащал данъците, дори не бе подавал данъчни декларации четири поредни години. Събираш дванайсет данъкоплатци за съдебни заседатели и решението им винаги ще е срещу него. Фългони обжалва осъдителната присъда почти шест години, но накрая времето му изтече и той влезе в затвора. Това бе станало само преди година и у мен се прокрадна подозрението, че се е озовал именно във федералния затвор във Викторвил, който по една случайност бе настоящият дом и на Хектор Аранд Мойя.
— Слай да не е излязъл? — попитах. — Не е възможно вече да си е върнал адвокатските права.
— Не, това е синът му, Слай младши. Той работи по случая.
Никога не бях чувал за Силвестър Фългони младши и доколкото си спомнях, Силвестър старши не бе много по-възрастен от мен.
— Сигурно е младо адвокатче.
— Няма как да знам. Никога не съм го виждал. Контактувам с асистента му. Трябва да тръгвам, Мик. Имам да доставям още стока.
Потупа сака, който бе преметнал през рамо, и понечи да тръгне по коридора.