Досега властите не бяха отговорили, поне доколкото можех да установя онлайн. Но беше рано. Молбата на Фългони бе заведена на 1 април.
— Денят на лъжата — казах под нос.
— Какво, шефе? — попита Ърл.
— Нищо, Ърл. Говоря си сам.
— Искаш ли да отида до заведението и да ти взема нещо?
— Не, благодаря. Ти искаш ли кафе?
— Не.
Линкълнът бе оборудван с принтер, сложен на полица на предната дясна седалка — готов съм да се обзаложа, че онези от другите линкълни никога не биха се сетили за подобно нещо. Разпечатах жалбата, затворих компютъра, Ърл ми подаде разпечатката и я прочетох дума по дума още веднъж. След това се облегнах на вратата и се опитах да отгатна каква е играта и каква е моята роля в нея.
Стори ми се прекалено очевидно тайният информатор, за който се говореше на много места в документа, да е Глория Дейтън. Много ясно се намекваше, че нейният арест и моите преговори за споразумение са били изцяло режисирани от Агенцията за борба с наркотиците и агент Марко. Историята със сигурност си я биваше, но тъй като бях един от героите в нея, ми бе трудно да я повярвам. Опитах се да си спомня максимално подробно случая, който свърза Глория Дейтън и Хектор Аранд Мойя. Припомних си как се видях с Глория в женския затвор и как тя ми разказа всичко за ареста си. Без тя да ме насочва натам, видях възможност да изтъргувам информацията й срещу досъдебно споразумение. Всичко си беше изцяло моя идея. Глория не беше от клиентите, които познаваха или поне разбираха законите. А що се отнася до Марко, никога не го бях виждал и не бях говорил с него.
Трябваше обаче да взема предвид и това, че Глория би могла да е подучена да каже точно толкова, колкото би било достатъчно, за да се задвижат колелцата в главата на адвоката й. Струваше ми се невероятно, но трябваше да си призная, че ако последните пет месеца ми бяха показали нещо, то беше, че Глория имаше измерения, за които не знаех нищо. Може би най-накрая започвах да я проумявам; може би ме бе използвала като пионка в схемата на Агенцията за борба с наркотиците.
Обадих се отново на Сиско и го попитах как върви проверката на имената, които му бях дал.
— Даде ми ги преди по-малко от половин час — протестира той. — Знам, че искаш да стане бързо, но чак пък за половин час?!
— Трябва да знам какво става. Веднага.
— Е, по-бързо не мога. Мога да ти кажа за жената, но все още нямам нищо за агента. Той ще се окаже костелив орех.
— Добре, кажи ми за жената.
Настъпи кратко мълчание, през което Сиско очевидно си преглеждаше записките.
— Така, Кендъл Робъртс — започна той. — На трийсет и девет, живее на Виста дел Монте в Шърман Оукс. Има криминално досие от средата на 90-те. Проституция и заговор за престъпление. Нали разбираш, обичайното обвинение при ескорт услугите. Та значи тя е проститутка. Или по-точно — била е. Не е арестувана през последните шест години.
Това значеше, че е работила по времето, когато Глория Дейтън бе предлагала ескорт услуги под името Глори Дейс. Подозирах, че Робъртс и Дейтън са се познавали тогава или са знаели една за друга и това е причината за призовката на Фългони.
— Добре — казах. — Какво друго?
— Нищо — отвърна Сиско. — Казах ти всичко, което открих. Защо не ми се обадиш след час?
— Не, ще се видим утре. Искам всички в заседателната зала в девет сутринта. Можеш ли да предадеш на останалите?
— Разбира се. Това включва ли и Бълокс?
— Да, и нея. Искам всички да са там и да си размърдат мозъците по това последното. Може би точно това ни трябва за Ла Кос.
— Искаш да кажеш — за димна завеса? Че Мойя е убил Дейтън?
— Точно така.
— Добре, ще бъдем в заседателната зала в девет.
— И междувременно ще трябва да разбереш кой е този Марко. Това наистина ни трябва.
— Вече правя всичко, което мога. Работя по случая.
— Просто го намери.
— Лесно ти е да го кажеш. А ти какво ще правиш?
Добър въпрос, достатъчно добър, за да ме накара да се поколебая, преди да разбера отговора.