— Съветвам те да спреш тук — казах. — Като казваш, че съм пратил клиента ти в затвора, няма да изтръгнеш от мен помощ или съдействие. А и на какво основание твърдиш нещо толкова невероятно и безотговорно?
— О, стига, Майкъл. Минали са осем години. Знаем всички подробности. Сключил си сделка, която е спасила клиентката ти Глория Дейтън и е пратила Хектор Мойя опакован и с розова панделка на федералните. Сега клиентката ти е мъртва и само ти можеш да ни разкажеш какво се е случило.
Започнах да барабаня с пръсти по облегалката за ръка, докато се опитвах да измисля как най-добре да се справя с това.
— Кажи ми — проговорих най-накрая, — откъде знаеш това, което си мислиш, че знаеш, за Глория Дейтън и делото й?
— Няма да ти се вържа, Майкъл. Това е вътрешна поверителна информация, отношения между адвокат и клиент. Но наистина се нуждаем от показанията ти, за да се подготвим. Очаквам с нетърпение срещата ни във вторник.
— Този номер няма да ми мине, Младши.
— Моля?
— Няма „моля“. Може да ме видиш във вторник, а може и да не ме видиш. Мога да вляза при всеки съдия в съдебната палата и да го накарам да ти размаже постановката за пет минути. Ясно ли ти е? Затова, ако искаш да дойда във вторник, по-добре започни да говориш. Не ми пука дали информацията е вътрешна и поверителна. Няма да давам никакви показания никъде. Ако ме искаш, трябва да ми кажеш защо точно ме искаш.
Това вече привлече вниманието му.
— Ъ-ъ… Виж какво, ще ти се обадя по-късно, Майкъл. Обещавам да звънна след малко.
— Добре, гледай да се обадиш.
Прекъснах връзката. Знаех, че Слай младши ще се обади. Щеше да звънне на Слай старши във Викторвил и да го пита как да се справи с мен. От самото начало бе ясно, че Младши изпълнява указанията на Старши. Цялата работа вероятно бе замислена в двора на федералния затвор: Слай старши отива при Мойя и му предлага да протестира присъдата му. След това вероятно Слай старши написва на ръка жалбата или дава указания на сина си лично, например в библиотеката на затвора. Единственият въпрос, който имах към тях, бе: как са разбрали, че Глория Дейтън е тайният информатор, издал Мойя?
Погледнах през прозореца и видях, че вече почти сме стигнали прохода Кауенга. Ърл намираше дупки, през които да се промуши, и се движеше като умел играч по футболен терен. Беше добър в това. Щяхме да сме при Робъртс по-рано, отколкото си мислех.
Робъртс живееше на няколко пресечки от булевард „Вентура“. Ако търсите индикация за статус според адреса, жилищата на юг от булеварда са предпочитани в Долината. След развода ни бившата ми съпруга си купи апартамент на една пресечка на юг, на „Дикенс“, и местоположението беше важно за нея — и скъпо. Аз, разбира се, плащах отчасти за дома й, тъй като в него живееше и дъщеря ни. Робъртс живееше на няколко пресечки на север от демаркационната линия, в участъка между булевард „Вентура“ и магистрала „Вентура“. Жилищен квартал със смесица от блокове и еднофамилни къщи.
Когато бяхме само на пресечка от жилището й, видях, че в тази част на Виста дел Монте има къщи, а не апартаменти. Накарах Ърл да спре, за да се преместя на предната седалка. Но преди това трябваше да разкача принтера и да го сложа в багажника.
— В случай че ни види как пристигаме — казах, след като затворих вратата.
— Добре — каза Ърл. — Какъв е планът?
— Да се надяваме, че ще можем да паркираме отпред и да изглеждаме официални с тази кола. Ти идваш с мен до вратата, а аз ще говоря.
— При кого отиваме?
— При една жена. Искам да ми каже какво знае.
— За какво?
— Не знам.
Това беше проблемът. Кендъл Робъртс бе призована по жалбата на Мойя също като мен. Аз нямах почти никаква представа каква ще е моята роля в случая, да не говорим за нейната.
Имахме късмет. На адреса, който Сиско ми бе дал, паркирането беше позволено и точно пред къщата от 50-те години в провинциален стил имаше противопожарен кран.
— Паркирай така, че тя да може да види колата.
— Може да подпрем крана.
Отворих жабката, извадих табелка, на която пишеше „Духовенство“, и я сложих на предното стъкло. Често върши работа и винаги си струва да се опита.