— Добър въпрос — казах. — Ако е искал всичко да мине мирно и тихо, е щял да сложи печат. Но не го е направил. Вместо това се опита с измама да те привика на разговор. Сигурно ще го видя утре и ще го попитам точно това.
— Ами малко е объркващо… но благодаря.
— Въпреки объркването в „Майкъл Холър и Ко“ работим за доброто на клиентите.
Усмихнах се и се почувствах като кръгъл глупак заради това, което бях казал току-що.
— Знаете ли, можехте да ми се обадите. Дадох ви номера си. Не беше нужно да биете толкова път дотук.
Намръщих се и поклатих глава, сякаш тревогите й бяха безпочвени.
— Не е проблем. Дъщеря ми живее наблизо с бившата ми съпруга и минах оттам.
Не беше съвсем лъжа. Наистина минах с колата покрай блока на бившата ми жена и се взирах в светналите прозорци на апартамента й. Представих си дъщеря си в стаята й, как си пише домашните или си чати във Фейсбук или Туитър с приятели. След това продължих към дома на Кендъл Робъртс.
— Това означава ли, че следващия вторник няма нужда да ходя до кантората на адвоката? — попита тя.
— Няма, свободна си — казах. — Можеш да забравиш за това.
— И няма да свидетелствам в съда?
Това беше големият въпрос и знаех, че трябва да спра да давам обещания, които не съм сигурен, че мога да изпълня.
— Ще се видя утре с Фългони и ще му дам да разбере, че излизаш от играта. Че не знаеш нищо, което ще му бъде полезно, и че той трябва да забрави за теб. Мисля, че ще го убедя.
— Благодаря.
— Няма за какво.
Не си тръгвах и тя погледна над рамото ми към улицата, където бе паркирана колата ми.
— Къде е партньорът ви? Онзи злият.
Засмях се.
— О, Ърл ли? Почива си. Всъщност той е шофьорът ми. Извинявай за днес. Не знаех какво да очаквам, когато дойдох.
— Прощавам ви.
Кимнах. Вече нямаше какво повече да й кажа, но не помръдвах от вратата й. Настъпи неловко мълчание, което тя най-накрая наруши.
— Ако има нещо…
— Да, извинявай. Стоя тук като глупак.
— Няма нищо.
— Не, аз, ъъъ… знаеш ли, истинската причина да дойда, е, че искам да поговорим за онзи въпрос, който ми зададе днес.
— Кой въпрос?
Тя се облегна на рамката на вратата.
— Пита ме за миналото ми. Помниш ли? Как живея с миналото. С моето минало.
Тя кимна. Вече си спомняше.
— Извинявайте. Опитвах се да бъда саркастична и прекалих. Не е моя работа…
— Не, няма нищо. Саркастичен или не, въпросът си е важен. Но точно тогава онзи човек почука на вратата с фалшивата призовка и аз така и не ти отговорих.
— Значи сте дошли, за да ми отговорите?
Усмихнах се смутено.
— Ами нещо такова. Мислех си… че и за двама ни миналото е нещо…
Засмях се малко насила и поклатих глава.
— Всъщност не знам какви ги дрънкам в момента.
— Искате ли да влезете, господин Холър?
— С удоволствие, но трябва да престанеш да ме наричаш така. Викай ми Майкъл или Мики, или Мик. Глория ми казваше Мики Тогата.
Тя отвори широко вратата и аз влязох в коридора.
— Освен това от време на време ми викат Мики Устата. Нали се сещаш, защото адвокатите много говорят.
— Да, досетих се. Тъкмо се канех да изпия чаша червено. Искаш ли?
За малко да попитам дали няма нещо по-силно, но се въздържах.
— Би било чудесно.
Тя затвори вратата, отидохме в кухнята и тя наля. Подпря се на плота и ме погледна.
— Наздраве — казах.
— Наздраве — отвърна тя. — Може ли да те питам нещо?
— Разбира се.
— Това, че си тук, не е защото имаш специално отношение, нали?
— Какво имаш предвид? Какво отношение?
— Ами нали се сещаш, към жени… като мен.
— Нищо подобно…
— Отказах се. Вече не работя това и ако си се хвърлил да ме спасяваш от призовката, защото си мислел, че…
— Не, в никакъв случай. Виж, съжалявам. Стана неловко и може би трябва да си вървя.
Сложих чашата на плота и казах:
— Права си. Трябваше просто да се обадя.
Бях по средата на коридора, когато тя ме спря.
— Чакай, Мики.
Обърнах се.
— Не казах, че е трябвало да се обадиш. Казах, че е можело да се обадиш. Има разлика.
Взе чашата ми от плота и ми я донесе.