Докато палех колата, чух как Сиско подсвирна.
— Да обобщим — каза той. — Ланкфорд следи Глория Дейтън вечерта, в която е убита. Предполага се, че я проследява чак до дома й, и час по-късно тя е убита в апартамента си.
— А след два дни на първото явяване на Ла Кос — ето го пак — продължих аз. — Назначен е да работи по убийството на Дейтън.
— Това не е съвпадение, Мик. Няма такива съвпадения.
Кимнах, макар да бях сам в колата, и казах:
— Това е постановка. Андре ни казва истината.
Имах нужда да прегледам архива на Глория Дейтън, но папките все още бяха у Дженифър Арънсън. Това трябваше да почака до събранието сутринта. Междувременно се опитвах да си спомня онези дни преди осем години, когато за първи път се запознах с полицай Ланкфорд и станах основния му заподозрян в убийството на собствения ми детектив.
Изведнъж се сетих какво бе казал Сиско в началото.
— В момента следиш Трина Трикс, така ли?
— Да, не беше трудно да я открия. Минах покрай дома й да видя какво може да ми направи впечатление там, и ето ти я и нея. Същото като при Глория — с шофьора и всичко останало. В хотела е от около четирийсет минути.
— Добре, идвам към теб. Искам да говоря с нея. Още тази вечер.
— Ще го уредя. Можеш ли да шофираш? Говориш като човек, който е изпил няколко питиета.
— Добре съм. Ще си взема кафе по пътя. Ти само я дръж там.
17.
Преди да стигна до „Стандарт“ в центъра, получих съобщение от Сиско с адрес и номер на апартамент на Спринг стрийт. След това получих ново съобщение, с което ме съветваше да мина през банкомат — Трина искала пари, за да говори. Когато най-накрая стигнах на адреса, се оказа, че е преустроена сграда зад полицейската администрация. Вратата към фоайето беше заключена и позвъних на апартамент 12С. Отговори ми моят детектив и натисна бутона, за да ме пусне да вляза.
Слязох от асансьора на дванайсетия етаж и видях Сиско да ме чака пред отворената врата на 12С.
— Проследих я от „Стандарт“ до дома й и изчаках, докато колата си тръгне — обясни той. — Стори ми се, че ще е по-лесно, ако извадим шофьора от уравнението.
Кимнах и погледнах през отворената врата, но не влязох.
— Ще говори ли с нас?
— Зависи колко кеш си донесъл. Тя е бизнесдама от главата до петите.
— Имам достатъчно.
Влязох в апартамента с изглед към полицейската администрация, общинския център и кметството, което грееше в средата на композицията. Жилището беше хубаво, макар и оскъдно мебелирано. Трина Рафърти или скоро се бе нанесла, или бе в процес на изнасяне. Седеше на бял кожен диван с хромирани крака. Бе облечена в черна коктейлна рокля, краката й бяха примерно кръстосани, пушеше цигара.
— Ще ми платиш ли? — попита тя.
Влязох и я погледнах отвисоко. Наближаваше четирийсет и изглеждаше уморена. Косата й бе леко разрошена, червилото й размазано, а спиралата й се стичаше от ъгълчетата на очите. Още една дълга нощ от поредната година с дълги нощи. Току-що се бе прибрала, след като бе правила секс с някой, когото не познава и вероятно няма да види никога повече.
— Зависи какво ми кажеш.
— Е, нищо няма да ти кажа, докато не видя парите.
Бях спрял до банкомат в лобито на хотел „Бонавенчър“ и изтеглих два пъти максималната сума от 400 долара. Получих парите на стотачки, петдесетачки и двайсетачки и ги бях разделил в двата си джоба. Извадих първите четиристотин долара и ги хвърлих на масичката до препълнения пепелник.
— Това са четиристотин долара. Достатъчни ли са като начало?
Тя взе парите, прегъна ги два пъти и ги пъхна в една от обувките си с висок ток. Спомних си как Глория ми бе казвала, че винаги крие парите си в обувките, защото те се сваляли последни, ако изобщо се сваляли. Много клиенти предпочитали да не си сваля обувките по време на секс.
— Ще видим — каза Трина. — Питай.
През целия път към центъра бях мислил какво да я питам и как да го направя. Имах чувството, че това може да е единствената ми възможност да говоря с Трина Трикс. След като Фългони и хората му разберяха, че съм се добрал до нея, щяха да се опитат да ми затворят достъпа.
— Кажи ми за Джеймс Марко и Хектор Мойя.