Все още имах много въпроси за сценария, който ми разкриваше Трина — най-вече ме интересуваше защо изобщо съм бил необходим в схемата. Но в момента мислех за други неща. Единственият начин тази информация да стане по-унизителна бе да излезе в публичното пространство. А всичко, което ми разказваше проститутката, навяваше на мисълта, че се върви точно в тази посока.
Опитвах се да не показвам вътрешния си разпад. Овладях гласа си и зададох следващия въпрос:
— Като казваш Глори, имаш предвид Глория Дейтън, позната и като Глори Дейс, нали?
Преди тя да отговори, айфонът на масичката завибрира. Трина трескаво го сграбчи с надеждата, че може да получи още един ангажимент преди края на работната вечер. Погледна кой я търси, но беше скрит номер. Въпреки това тя отговори.
— Ало? Трина Трикс…
Докато слушаше какво й говорят, аз хвърлих поглед към Сиско, за да видя какво мога да прочета по лицето му. Зачудих се дали разбира, че казаното току-що показва, че съм бил неволен участник в дързък план на агент от Агенцията за борба с наркотиците.
— И още един мъж — каза Трина по телефона. — Казва, че не си ми адвокат.
Погледнах я. Не говореше с потенциален клиент.
— Това Фългони ли е? — попитах. — Дай ми да говоря с него.
Тя се поколеба, но каза на човека, с когото говореше, да почака и ми подаде телефона.
— Фългони — казах аз. — Обеща да ми се обадиш.
Настъпи мълчание, а след това чух глас, който не беше на Слай Фългони младши.
— Не знаех, че трябва.
И тогава осъзнах, че разговарям лично със Слай старши от затвора във Викторвил. Вероятно се обаждаше от мобилен телефон, внесен тайно вътре от посетител или надзирател. Много от клиентите ми в ареста успяваха да комуникират с мен с еднодневки — телефони с ограничени минути и кратък живот.
— Синът ти трябваше да ми се обади. Как си там, Слай?
— Не е зле. Излизам след единайсет месеца.
— Как разбра, че съм тук?
— Не съм. Просто проверявах Трина.
Изобщо не повярвах. Стори ми се, че специално пита Трина за мен, преди тя да ми предаде телефона. Реших да не го притискам засега.
— Какво мога да направя за теб, господин Холър?
— Ами… седя си тук, говоря си с Трина и се чудя за какво ли съм ти потрябвал. Получих призовка и тъкмо започнах да осъзнавам какво точно се каниш да направиш за Мойя. И трябва да ти кажа, че имам проблем с това да ме правят на глупак, особено в открит процес.
— Ще го имам предвид.
Прекъснах връзката и върнах телефона на Трина през масата.
— Какво каза той? — попита тя.
— Нищо особено. Колко ти обещаха?
— Какво?
— Стига, Трина, ти си делова жена. Взе ми пари само за да ми отговориш на няколко въпроса. Сигурно си взела нещо и за да разкажеш тази история в декларация за пред съдия. Колко? Вече взеха ли показанията ти?
— Не знам за какво говориш. Не са ми платили нищо.
— Ами това жилище? Дали са ти го, за да си им подръка?
— Не! Това жилище си е мое и искам да си тръгвате. И двамата. Махайте се! Веднага!
Хвърлих поглед към Сиско. Можех да я притисна, но беше ясно, че моите осемстотин долара са похарчени и тя няма да говори повече. Каквото и да й бе казал Фългони, преди тя да ми даде телефона, то я бе смразило. Беше време да си ходим.
Станах и кимнах на Сиско да тръгваме.
— Благодаря, че ни отдели от времето си — казах на Трина. — Сигурен съм, че пак ще си поговорим.
— Не разчитай на това.
Излязохме от апартамента и трябваше да почакаме за асансьора. Върнах се до вратата на Трина и се приведох, за да слушам. Мислех, че ще се обади на някого, може би на Слай младши. Но не чух нищо.
Асансьорът дойде и се качихме. Сиско мълчеше.
— Какво има, здравеняко? — попитах.
— Нищо, просто си мисля. Откъде е знаел да й се обади точно сега?
Кимнах. Добър въпрос. Още не се бях сетил за него.
Излязохме от сградата и тръгнахме по Спринг стрийт. Улицата беше пуста, ако не брояхме няколкото патрулки, паркирани пред полицейската администрация. Минаваше два след полунощ и никъде не се виждаше жив човек.