— Мислиш ли, че някой ме е проследил? — попитах.
Сиско поразсъждава известно време, после кимна.
— Той някак си е разбрал, че сме я открили. Че сме при нея.
— Това не е добре.
— Утре ще дам да ти проверят колата и след това ще ти пусна двама индианци. Ако те следят физически, ще го разберем много скоро.
Хората, които използваше Сиско, бяха толкова умели и така бързо и без следа изчезваха в сенките, че той ги наричаше индианци заради уестърните, в които местното население следеше фургоните на белите заселници, без те дори да подозират.
— Ще свърши работа — казах. — Благодаря.
— Къде си паркирал? — попита Сиско.
— Пред полицейската администрация. Реших, че там е безопасно. А ти?
— Ей тук. Добре ли си, или имаш нужда от придружител?
— Добре съм. Ще се видим утре на събранието.
Поехме в различни посоки. Погледнах три пъти през рамо, преди да стигна до колата си, паркирана на най-сигурното място в центъра. След това по целия път до вкъщи поглеждах в огледалото за обратно виждане.
18.
Пристигнах на събранието последен. И едва се влачех. Когато най-накрая се прибрах у дома преди само няколко часа, бях отпочнал запаса си от текила. От пиенето на алкохол, пътуването до центъра за разговора с Трина Рафърти и тревогата, която идва заедно с подозрението, че някой те следи, ме деляха два часа неспокоен сън, преди да чуя алармата на телефона.
Измърморих някакъв поздрав на хората, които се бяха събрали в заседателната зала, и отидох право при масата с кафето в ъгъла. Налях си половин чаша, лапнах два аспирина и изпих кафето на една глътка. След това си налях още кафе и сложих и мляко и захар, за да го направя по-поносимо. Първата доза изгори гърлото ми, но ми помогна да си върна гласа.
— Как сте днес? Надявам се по-добре от мен.
Май ми отговориха утвърдително. Огледах се за място и веднага забелязах Ърл. За миг се зачудих защо е тук, но после си спомних, че предния ден го бях поканил да се присъедини към вътрешния кръг, и казах:
— Поканих Ърл да се присъедини към нас. Той ще поеме по-активна роля в някои от делата, като разследване и разговори. Ще продължи да кара линкълна, но има и други умения и възнамерявам да ги използвам за благото на клиентите ни.
Кимнах на Ърл и чак тогава се сетих, че не бях споменал за повишението му пред Сиско. Но на Сиско не му личеше да е изненадан и си дадох сметка, че съм спасен от Лорна, която е информирала съпруга си за това, което аз съм пропуснал.
Седнах. В средата на масата забелязах малко електронно устройство с три блещукащи зелени светлинки.
— Мики, не искаш ли поничка? — попита Лорна. — Като те гледам, трябва да хапнеш нещо.
— Не точно сега — отвърнах. — Какво е това?
И посочих устройството. Беше правоъгълна черна кутия с размерите на айфон, само че два-три сантиметра по-дебела. И с три антени, закачени в единия край.
Отговори ми Сиско:
— Вече казах на всички — това е блокер Пакуин 7000. Заглушава безжичния интернет, блутута и радиовълните. Никой извън тези стени няма да чуе какво си говорим.
— Да не намери бръмбари?
— След това устройство дори не се налага да търся. Това му е хубавото.
— Ами линкълнът?
— В момента го проверяват едни мои хора. Чакаха те да дойдеш. Ще ти съобщя веднага щом разбера нещо.
Бръкнах в джоба си за ключовете и Сиско каза:
— Нямат нужда от ключовете ти.
Разбира се. Те бяха професионалисти. Все пак извадих ключовете, сложих ги на масата и ги плъзнах към Ърл. През остатъка от деня щеше да кара той.
— Добре, да започваме. Съжалявам, че закъснях. Беше дълга нощ. Знам, че не е извинение, но…
Подкрепих се с още една глътка кафе, което този път влезе по-лесно. Започнах да усещам как кофеинът влиза в кръвообращението ми.
Посочих Пакуин 7000 и казах:
— Съжалявам и за всичките тези джаджи от секретните служби, но смятам, че трябва да сме предпазливи. Вчера се случиха важни неща и ви събрах, защото искам всички да научите за тях.
Сякаш за да подчертае сериозността на встъпителното ми изречение, от горния етаж долетя силен акорд от китара, който ме накара да замръзна. Всички вдигнаха очи към тавана. Звучеше като началото на „Нощ след тежък ден“ и съвпадението не ми убягна.