Зачаках коментари, но всички само мълчаливо се взираха в мен. Видях как Сиско погледна над рамото ми и през стъклената врата зад мен. И понечи да стане. Обърнах се. Пред външната врата се мотаеше някакъв мъж, който беше дори по-едър от Сиско.
— Мой човек е — каза Сиско и излезе от заседателната зала.
Обърнах се пак към останалите.
— Ако бяхме във филм, този тип щеше да се казва Малечко.
Всички се засмяха. Станах да си налея още кафе и когато тръгнах обратно към мястото си, Сиско вече се връщаше. Останах прав и зачаках резултата. Сиско надникна през вратата, но не влезе, а каза:
— Линкълнът е маркиран. Искаш ли да свалим устройството? Може да му намерим място. Може би на куриерски камион, да ги поразкараме малко.
Под „маркиран“ имаше предвид снабден с проследяващо устройство като за предпазване от кражба. Но в този случай ставаше въпрос за това, че някой се е мушнал под колата ми и е закрепил за нея джипиес.
— Какво означава това? — попита Арънсън.
Докато Сиско й обясняваше това, което аз вече знаех, се замислих дали да махнем устройството, или да го оставим на мястото му и да намерим начин да го използваме в моя полза и срещу тези, които искаха да следят движението ми. Куриерски камион щеше да ги накара да се въртят в кръг, но също така щеше да ги предупреди, че сме ги разкрили.
— Остави го където си е — казах, когато Сиско приключи с обясненията. — Поне засега. Може да ни свърши работа.
— Не забравяй, че може да е просто помощно средство — предупреди ме Сиско. — Пак може да те следи и човек. Ще оставя индианците на пост още няколко дни, за всеки случай.
— Добре.
Той се обърна и даде знак на своя човек, като прекара ръката си по невидима маса: запазваме статуквото, оставяме следача на мястото му. Мъжът кимна, за да покаже, че е разбрал посланието, и тръгна към вратата. Сиско се върна на масата, посочи Пакуин 7000 и продължи:
— Извинявайте. Той не можа да се обади заради заглушителя.
Кимнах и попитах:
— Как се казва?
— Кой, Дребосъка ли? Всъщност не му знам истинското име. Викаме си му Дребосъка.
Щракнах с пръсти. Почти бях познал. Другите се засмяха, а Сиско ни погледна все едно знаеше, че има някаква шега, която е на негов гръб.
— Има ли рокери без прякори? — попита Дженифър.
— А, имаш предвид като Бълокс? Не, не мисля, че има, да ти кажа честно.
Чуха се още смехове и после пак ги накарах да станат сериозни.
— Добре, да разгледаме случая. Знаем какво има на повърхността. Да слезем по-дълбоко. Първо, трябва да отговорим на въпроса защо. Защо са ме манипулирали преди осем години? Ако вярваме на това, което ни разказват, Марко е отишъл при Глория и й е казал да подхвърли пистолета в хотелската стая на Мойя, за да може, като го арестуват, да го намерят и да го обвинят по състав, за който ще лежи до живот. Добре, това е ясно. Но след това идва трудното.
— Защо Марко просто не го е арестувал, след като пистолетът е бил подхвърлен? — попита Сиско.
Вдигнах пръст.
— Именно! Вместо да поеме по лесния прав път, той пуска в действие стратегия, в която Глория се оставя да я арестуват местните ченгета и след това идва при мен. Дава ми достатъчно информация, за да ми светнат очите и да реша, че мога да сключа споразумение. Отивам да се видя с прокурора и да уговоря сделката. Арестуват Мойя, пистолетът е намерен и останалото е история. Все още не сме отговорили на въпроса: защо е бил целият този зор?
Настъпи мълчание, в което екипът ми осмисляше сложната постановка. Дженифър се обади първа:
— Марко не е искал да го свържат с всичко това. По някаква причина той е трябвало да бъде отстранен и да чака, докато не му предоставят случая. Прокурорът сключва сделката с теб, местната полиция прави ареста и след това се появява Марко с федерална заповед и издухва всички от сцената. Изглежда, че му е паднало от небето, а всъщност той е режисирал всичко.
— Което пак ни връща на въпроса защо — обади се Сиско.
— Точно така — казах аз.
— Дали Марко не е познавал Мойя и не е искал той да знае, че го е накиснал? — попита Дженифър. — Изглежда като да се е скрил зад Глория и теб?
— Може би — отвърнах аз. — Но накрая пак получава случая.