Извадих телефона си и седнах на един от пластмасовите столове, които помнех в чакалнята още откакто бях получил адвокатски лиценз. Трябваше да си проверя електронната поща и да напиша няколко съобщения, но първо щях да се обадя на Сиско, за да разбера дали индианците са открили нещо по пътя ми към центъра.
— Току-що говорих с моя човек — докладва Сиско. — Не са забелязали нищо.
— Добре.
— Това не значи, че не те бройкат. Не може да се разбере от едно пътуване. Може би ще трябва да те пратим по-далеч, да те отделим наистина, за да сме сигурни.
— Нямам време да обикалям града, Сиско. Нали каза, че тези хора са добри?
— Индианците, които бяха горе на скалите, не трябваше да наблюдават магистрала 101. Ще се оправя с тях. Какъв ти е графикът, между другото?
— В момента съм в прокуратурата и не знам колко ще остана. След това отивам в кантората на Фългони, за да се срещна с Младши.
— Къде се намира той?
— В Сенчъри Сити.
— Със Сенчъри Сити може да се получи. Там има хубави широки булеварди. Ще кажа на момчетата.
Прекъснах връзката и си отворих електронната поща. Имах най-различни съобщения от клиенти, които в момента бяха зад решетките. Най-лошото нещо за адвокатите по наказателни дела напоследък бе, че повечето затвори позволиха достъп до имейл. И след като нямаха какво друго да правят, освен да мислят за делата си, хората вътре бомбардираха мен и останалите колеги с безкрайни писма, съдържащи въпроси, тревоги и по някоя и друга заплаха.
Започнах да ги преглеждам. Минаха двайсет минути. Реших да изчакам един час, преди да се откажа от срещата с Лесли Фейър. Върнах се към имейла и успях да прочета голяма част от съобщенията, дори отговорих на няколко от тях. Вече чаках от четирийсет и пет минути, и както бях с наведена глава, видях сянка в екрана на телефона си. За малко да трепна, но мисля, че успях да си придам вид на човек, който не е изненадан.
— Детектив Ланкфорд.
— Холър, какво правиш тук?
Каза го все едно бях някакъв натрапник, който вече е предупреждаван да не се мярка тук.
— Чакам да се видя с един човек. А ти какво правиш тук?
— Работя тук, забрави ли? Заради Ла Кос ли си дошъл?
— Не, не е заради Ла Кос, а за нещо друго, което изобщо не ти влиза в работата.
Той ми даде знак да стана. Аз не помръднах.
— Казах ти, че чакам някого.
— Никого не чакаш. Лесли Фейър ме прати да видя какво искаш. Ако не искаш да говориш с мен, значи няма да говориш с никого. Ставай. Не може да ни ползваш чакалнята, за да си въртиш бизнеса от нея. Имаш си кола за това.
Отговорът му ме накара да замръзна. Значи Фейър го бе пратила при мен. Това означаваше ли, че тя знае какво се случва зад кулисите на разследването на убийството на Глория Дейтън? Бях дошъл да я осведомя, но тя може би вече знаеше — при това повече от мен.
— Казах да станеш — повтори настойчиво Ланкфорд. — Ставай или аз ще те вдигна.
Една жена през два стола от мен се изправи, отдалечи се от сцената, която според нея щеше да се превърне във физическа схватка, и седна в другия край на стаята.
— По-кротко, Ланкфорд — казах. — Тръгвам, тръгвам.
Прибрах телефона във вътрешния джоб на сакото си и вдигнах куфарчето си от пода. Понечих да го заобиколя, но той отстъпи встрани и застанахме лице в лице.
— Кефиш ли се? — попитах го.
— Госпожа Фейър не иска да идваш тук — каза той. — Вече не ходи в съда на дела и не иска да има нищо общо с нещастници като теб. Ясно?
Дъхът му вонеше на кафе и цигари.
— Разбира се — отвърнах. — Ясно.
Заобиколих го и тръгнах към асансьора. Той ме последва. Наблюдаваше мълчаливо как натискам копчето за надолу и чакам. Погледнах го през рамо.
— Може да отнеме известно време, Ланкфорд.
— За никъде не бързам.
Кимнах.
— Сигурен съм.
Обърнах се към вратата на асансьора, но после пак се извъртях към него. Не можах да се сдържа.
— Изглеждаш различно, Ланкфорд.
— Така ли? Защо?
— Не си същият като първия път, когато те видях. Нещо се е променило. Да не си си присадил коса?