— Добре, кажи му да ми се обади. Или не, аз ще му се обадя, като изляза от затвора.
— Добре. Успех.
— Последно — този Ла Кос платежоспособен ли е?
— О, да. Каза, че нямал пари в брой, но разполагал със злато и други „стоки“, с които можел да плати.
— Даде ли му сума?
— Заявих му, че ще трябват двайсет и пет само за да се захванеш, а след това и още. Нито се стресна, нито нищо.
Обвиняемите, които не само могат да си позволят 25 000 долара аванс, ами и се натискат да го платят, винаги са малко. Не знаех нищо за този случай, но ми изглеждаше все по-добре и по-добре.
— Добре. Ще ти звънна, като науча нещо.
— Чао.
Работата започна да издиша още преди да зърна клиента си. Бях подал молба до шефа на затвора и чаках надзирателите да намерят Ла Кос и да го доведат в стаята за разпити. През това време ми се обади Сиско с предварителната информация, която бе успял да изтръгне от хора и интернет сайтове за близо шейсетте минути, откакто се бяхме заели със случая.
— Така, няколко неща. Лосанджелиската полиция е пуснала вчера съобщение до пресата за убийството, но до този момент си мълчи за ареста. Жизел Далинджър, на трийсет и шест, е намерена рано сутринта в понеделник в апартамента си на „Франклин“, западно от Ла Бреа. Открита е от пожарникари, които били повикани, защото домът й бил запален. Трупът е обгорен, но има подозрения, че пожарът е предизвикан умишлено в опит да се прикрие убийството и да се инсценира нещастен случай. Аутопсия още не е направена, но в съобщението до пресата се казва, че има следи от удушаване. Полицията я нарича бизнесдама, но в сайта на „Таймс“ има дописка, в която се казва, че според източници от органите на реда е била проститутка.
— Страхотно. Тогава моят човек какъв е — клиент?
— Всъщност в „Таймс“ пише, че ченгетата разпитват неин съдружник. Не се казва дали е Ла Кос, но ако съберем две и две…
— И получаваме сводник.
— И на мен така ми се струва.
— Супер! Много як пич.
— Погледни го от добрата страна. Лорна казва, че е платежоспособен клиент.
— Ще го повярвам, когато парите влязат в джоба ми.
Изведнъж си спомних за дъщеря си Хейли и едно от последните неща, които тя ми каза, преди да прекъсне контакта си с мен. Наричаше клиентите ми измет, използвачи, паразити и дори убийци. В момента не можех да я опровергая. В списъка ми имаше автоджамбазин, който обираше баби, изнасилвач, налитащ на жените, с които излиза, измамник, присвоил пари за ученическа екскурзия, и други утайки на обществото. Сега щях да добавя към тях и обвинен в убийство, и то такъв, който печелеше от търговия с плът. Започвах да си мисля, че ги заслужавам, точно както и те заслужаваха мен. Всичките бяхме хора без никакъв късмет, загубили битката с живота, от онези, на които боговете на вината никога не се усмихват.
Дъщеря ми бе познавала двете жертви на Шон Галахър. Кейти Патърсън й беше съученичка. Майка й беше в родителския комитет. Хейли трябваше да се премести в друго училище, за да се спаси от тормоза, когато медиите разкриха — и имам предвид всички медии — че Дж. Майкъл Холър Мл., кандидат за районен прокурор в Лос Анджелис, е пуснал на свобода пиян шофьор заради процесуална грешка.
В края на краищата Галахър излезе на свобода и продължи да кара пиян заради моите така наречени адвокатски умения и без значение колко усърдно Сийгъл се опитваше да успокои съвестта ми със старото клише „ти просто си вършиш работата“, в най-тъмните кътчета на душата ми се криеше увереността, че присъдата е „виновен“. Виновен в очите на дъщеря ми, виновен и в моите собствени очи.
— Чуваш ли ме, Мик?
Изтръгнах се от черните размисли и осъзнах, че все още говоря по телефона със Сиско.
— Да. Знаеш ли кой работи по случая?
— В съобщението до медиите се казва, че разследването се ръководи от детектив Марк Уитън от Западното бюро. Партньорът му не се споменава.
Не познавах Уитън и доколкото си спомнях, никога не се бях натъквал на него по някакво дело.
— Добре. Нещо друго?
— Това е всичко, което имам до момента, но продължавам да работя по случая.
Информацията на Сиско охлади ентусиазма ми. Но нямах намерение да изхвърлям случая, поне засега. Виновната съвест едно на ръка, но хонорарът си е хонорар. Имах нужда от мангизите, иначе кантората „Майкъл Холър и Ко“ ставаше неплатежоспособна.