Тропотът на четирите легиона беше като приглушен тътен. Извънредните усещаха треперенето под краката си, прахта в пукнатините между камъните се вдигаше във въздуха. Петнайсет хиляди мъже вървяха към града, който ги беше обявил за предатели. Идваха в редици от по шестима и краят на колоната се простираше по-далече, отколкото можеше да стигне поглед.
Начело беше Юлий, яхнал наперен черен жребец от най-добрата испанска порода. Марк Антоний и Брут яздеха на крачка зад него, с готови щитове в ръка. Домиций, Кир и Октавиан дооформяха върха на стрелата. Всички усещаха напрежението на момента с някакво особено страхопочитание. Бяха мислили за града като за свой дом, като за далечна майка и като за мечта. Беше им странно да видят портите отворени, а стените неохранявани. Не можеха нито да говорят, нито да се шегуват, докато влизаха. Вървящите в строя мъже запазваха същото мълчание. Градът ги чакаше.
Юлий влезе под арката на портата и се усмихна, когато сянката премина през лицето му като тъмна диря. Беше виждал градовете в Гърция, Испания и Галия, но те можеха да бъдат само отражение на това място. Простият ред на къщите и чистата линия на паважа му говореха нещо и го караха да седи по-изправено на седлото. Подръпна юздите и зави надясно, където го очакваше форумът. Въпреки тържествения момент беше принуден да запази достойнството си. Искаше му се да се усмихне, да изкрещи приветствие на своя народ и дом, недостъпен за него от толкова години.
Улиците по-нататък вече не бяха пусти. Любопитството беше разтворило вратите на домовете и дюкяните, за да разкрие тъмната вътрешност. Хората на Рим надничаха навън към галските легиони, привлечени от блясъка на историите, които бяха чували. В Рим нямаше мъж или жена, които да не бяха слушали писмата от Галия. Изкушението да видят тези мъже в плът и кръв беше неустоимо.
— Хвърляй монетите, Кир. Накарайте ги да излязат — подвикна Юлий през рамо и се усмихна на напрежението на едрия мъж.
Също като Октавиан, който яздеше до него, Кир носеше дълбока торба, вързана на седлото, и сега бръкна в нея и загреба шепа сребърни монети, всяка с лика на мъжа, когото следваха. Монетите звъннаха по паважа и Юлий видя как децата изтичват от скривалищата си, за да ги съберат, как ги сграбчват още преди да са паднали. Спомни си как стоеше до Марий по време на триумфа преди толкова време, спомни си и тълпата, подредена в няколко редици, за да приеме даровете. Гражданите искаха нещо повече от сребро и само най-бедните щяха да изхарчат монетите. Много повече щяха да ги запазят за късмет или да ги използват като накити за съпруги или любими. Монетите носеха лика на мъжа, който се беше прославил с битките си в Галия, и само малцина не оценяваха това.
Невъздържаното въодушевление на децата привлече навън и родителите им. Още и още излизаха, за да събират монети, и се смееха от облекчение. Войниците не идваха в града, за да го разрушат или плячкосат, не и след такова начало.
Кир и Октавиан бързо изпразниха торбите и им подадоха други. Тълпата започна да се сгъстява, сякаш половината Рим беше чакал някакъв незабелязан сигнал. Не всички се усмихваха при вида на толкова много въоръжени мъже по улиците.
Много от лицата бяха гневни или навъсени, но с преминаването на строя през града ставаха все по-малко и се губеха сред останалите.
Юлий мина покрай някогашния дом на Марий и погледна през портите към двора, който бе видял за първи път като дете. Погледна назад към Брут, сигурен, че и той споделя същите спомени. Старата къща беше със спуснати кепенци и оголяла, но отново щеше да бъде отворена и да оживее. Юлий изпита удоволствие от метафората и се опита да си я представи по начин, подходящ за речта, която щеше да произнесе, избираше и отхвърляше думи, докато яздеше. Предпочиташе да го възприемат като спонтанен оратор, но всяка фраза беше предварително оформена заедно с Адан сред житните поля.
Беше странно да преминава отново по стъпките, които беше извървял някога с Първородните, преди те да бъдат разпръснати от враговете на семейството му. Вуйчо му беше преминал право напред по стълбите в сградата на сената и беше настоял за триумфа, който му се полага. Юлий тръсна глава, развеселен от спомена какъв твърдоглав мъж беше Марий. Законите не значеха нищо за него и градът благоговееше пред това пренебрежение — и го избираха за консул повече пъти от всеки друг мъж в историята. Но онова бяха други, по-луди дни и светът беше по-малък.