Едно дете изтича на улицата след търкулнала се монета и Юлий дръпна юздите, за да не го стъпче. Видя как момчето стиска съкровището си в момент на искрено щастие, преди майка му да го дръпне безопасно настрана, заби пети в хълбоците на коня, преди редиците зад него да се приближат прекалено, и се зачуди как ли ще разтълкуват това ясновидците. Сети се за Кабера и му се прииска старецът да беше доживял да се върне с тях. Беше го погребал в Галия — гробът му гледаше към морето.
Тълпата се разлюля и по някакъв начин онези, които прииждаха, добавиха настроение към празненството, сякаш мълвата вече беше преминала по улиците. Галските легиони не бяха заплаха. Те идваха с чест, с дарове от сребро и с прибрани оръжия. С увеличаването на хората шумът нарастваше. Юлий вече чуваше виковете на амбулантните търговци, които предлагаха стоката си. Чудеше се колко ли от монетите му ще бъдат разменени за разхладителни напитки под силното слънце или за парче пита с месо.
Погледна назад и със задоволство забеляза как хората му отговарят на подредените по улиците граждани. Онези, които имаха роднини, ги търсеха с очи и на лицата им бе изписано напрегнатото и заинтригувано изражение на хора, които след миг ще се усмихнат.
Пътят продължаваше към форума и Юлий видя светлината на откритото пространство много преди да влезе в него. Центърът на града носеше една представа, която беше запомнил най-ясно през годините си далече от дома. Беше му трудно да сдържа чувствата си. Пътят свършваше при богатите домове и храмовете, но той не ги виждаше — бе вперил поглед напред. Слънцето сякаш засили топлината си, докато той яздеше в сърцето на Рим. Почувства прилив на въодушевление, което едва можеше да осъзнае.
Там го чакаха хиляди хора. Някои от тях го приветстваха, но въпреки че настроението им беше жизнерадостно, Юлий знаеше, че те ще искат зрелище и ценни спомени, с които да впечатляват децата си.
Бяха му оставили свободна пътека към новата сграда на сената и Юлий погледна първо към старото място… преди да забрави напълно за него. Рим беше много повече от сгради, повече от своята история. Той ставаше нов с невинността на всяко ново поколение и това беше част от прераждането му.
Гледаше право напред и се усмихна, когато гражданите извисиха гласове. Знаеше, че легионите вървят зад гърба му, но в тези няколко мига все едно вървеше сам под ярката слънчева светлина.
Не можеше повече да устои на въодушевлението и заби пети в хълбоците на коня си — копитата му зачаткаха по паважа. Стъпалата пред сградата на сената се издигнаха пред него и той накара жребеца да ги вземе на три огромни скока, после се обърна да види морето от лица. Бяха минали повече от десет години. Беше познал страх, болка и загуба. Но Рим беше негов и той си беше у дома.
Легионите продължаваха да прииждат във форума, оформяха огромни блестящи карета — като острови в пъстрата тълпа. Робите и гражданите се смесиха и се приближиха към сградата на сената, нетърпеливи да чуят, да бъдат част от случващото се. Най-бедните римляни бяха тук, неспокойни, бутаха се и се блъскаха, за да стигнат до стъпалата. Юлий видя как строят най-после спира — военачалниците му се колебаеха дали да изкарат всички на площада. Това беше хаотично и опасно и Юлий се засмя от удоволствие.
— Прибрах се вкъщи! — извика той над главите на хората.
Те го приветстваха и Юлий се отпусна на седлото и вдигна ръце за тишина. Погледна надолу към Брут и Марк Антоний — те бяха спрели под стъпалата. И двамата се усмихваха. Брут се наведе, прошепна нещо на Марк Антоний и той се разсмя.
Постепенно шумната тълпа утихна и зачака.
— Народе мой, събран тук — каза Юлий, докато рееше поглед над тълпата. — Чаках десет години, преди да се изправя пред вас. — Гласът му отекна към храмовете. — Показах силата, която имаме, в Галия. Нали така? Победих владетели и донесох тяхното злато у дома, за да го харчим тук.
Хората изреваха от въодушевление. Той знаеше, че е преценил добре думите, с които да ги зарадва. По-сложните доводи щяха да дойдат по-късно, когато този ден приключеше.
— Построих пътища в новите земи и направих имения за нашите граждани. Ако сте мечтали да имате своя земя, тя чака вас и вашите деца. Прекосих моретата заради вас и начертах нови карти. — Замълча и изчака шума да утихне. — Носих Рим със себе си през годините и никога не забравих своя град.
Тълпата се разкрещя одобрително и той отново вдигна ръце.
— Но дори и този момент е нарушен. Докато стоя пред вас и дишам въздуха, който обичам, знам, че има хора, които говорят срещу мен. — Лицето му стана строго и се възцари тишина.