Спря и огледа отекващата зала, представи си я отново пълна със законотворци и управници на Рим.
— Имаме да управляваме и цяла Галия. Строежът на пътища и ограждането на стопанства трябва да продължат. Трябва да се събират данъци и такси за обществените сгради. Ще е тежка работа. Струва ми се, че легионите ни в Галия с удоволствие ще откликнат на призива да се приберат, когато сме готови. — Усмихна се, докато си представяше огромната работа, която трябваше да се свърши.
— Когато построя флотата, ще призова на юг всички легиони без един. Галия няма да се разбунтува отново. Не и това поколение, не и след нас.
— Ще имаме ли достатъчно хора, за да победим Помпей? — тихо попита Марк Антоний.
Юлий го погледна.
— Ако всички легиони в Гърция го последват, ще ни превъзхождат по брой. Но ние пожалихме мъжете от Корфиний, нали? Вестта за това ще стигне и до Гърция. Хората на Помпей ще отнесат тази история до тамошните легиони. И нашите мъже ще се зачудят дали стоят на правилната страна. Очаквам мнозина от тях да дойдат при мен преди края. — Замълча и огледа мъжете, които бяха стигнали с него чак дотук.
— Когато се срещнем на бойното поле, може да има само един изход. Помпей никога няма да бъде втори след мен. Ще дам ясно да се разбере, че всеки мъж, който се предаде на моите войници, ще бъде пожален и уважаван заради верността си. Аз ще съм символът на стария Рим срещу новия. Ще накарам да размножат и разпространят писма, в които моля Помпей да избере заточението пред смъртта на римски граждани. — Внезапно се усмихна. — Това ще го накара да побеснее.
— А кой ще управлява Рим, докато те няма? — попита Марк Антоний.
Брут го изгледа на кръв и стисна юмруци. Юлий изобщо не го погледна.
— Ти се доказа, Марк Антоний. Не мога да се сетя за по-добър управител на Италия, докато се бия в Гърция. Кандидатирай се за втори консул с мен. Знам, че ще ми останеш верен, докато се върна.
Марк Антоний се изправи и разтреперан прегърна военачалника си.
— Портите винаги ще са отворени за теб.
Брут също се изправи. Лицето му беше пребледняло. За момент изглеждаше, че ще заговори, и Юлий се обърна към него въпросително. Брут тръсна глава и стисна устни. После каза прегракнало:
— Трябва да проверя легионите. — И излезе.
Марк Антоний изглеждаше притеснен. Благоприличието го принуди да изрече мислите си на глас:
— Защо не Брут, господарю? Той го заслужава също толкова, ако не и повече,
Юлий се усмихна криво.
— Марк Антоний, ти ще опазиш реда в Рим. Ще уважаваш закона и ще изпитваш удовлетворение от стотиците проблеми, които ще ти носи всеки нов ден! Въпреки това не се обиждай, като казвам, че не си военачалникът, от когото имам нужда, за да победя Помпей на бойното поле. Твоята сила е на друго място, а аз имам нужда от Брут в предстоящите битки. Той има таланта да убива.
Марк Антоний се изчерви, несигурен дали е получил комплимент.
— Мисля, че трябва да му го кажеш, господарю.
— Разбира се, че ще му го кажа — отвърна Юлий. — Сега на работа, приятели. Искам тази нощ градът да пее. В името на всички богове — отново сме си у дома.
Светлината на деня сякаш разкъса Брут, когато излезе и спря на стълбите. Усети, че се задъхва, докато гледаше тълпата. И да го бяха видели, не го показваха с нищо. Стъписа го мисълта, че е невидим за тях, сякаш е дух. Дощя му се да изкрещи просто за да чуе собствения си глас и да развали магията. Стоеше под каменната арка, винаги засенчена от слънчевите лъчи, и почувства странен хлад.
— Заслужавам малко повече от това — каза съвсем тихо. Разтвори десния си юмрук и видя, че дланта му е на жълти петна от стискане. Не се беше усетил колко силно стиска ръце, докато Юлий даваше на Марк Антоний всичко, което имаше значение на този свят. Ако Брут беше подозирал, че този мъж ще му стане съперник, щеше да го отведе настрана в някоя тъмна галска нощ и да му пререже гърлото. Представата за това му достави удоволствие и изтласка напред справедливия гняв. На Рубикон бе повярвал, че е нужен, че военачалниците ще поемат риска заедно. Юлий беше говорил на тълпата така, сякаш бе тръгнал на юг сам.
Брут наблюдаваше народа на Рим — усети, че неговото пренебрежение към присъствието му е един вид свобода. Усети как нещата, които го обвързват, се разпадат, и почти залитна от облекчение и болка. Потърси с поглед момчето, което държеше коня му, и замаяно слезе по белите стъпала. Тълпата се изнизваше покрай него като дим и след миг той се изгуби сред нея.